— Да не отиваме! — прошепна Панталеймон.
— Трябва! — отсече Лира.
Тя погледна Уил. Лицето му беше застинало и мрачно. Не, той не би се върнал. Жилоногите, седнали на раменете им, също бяха спокойни и съсредоточени. Крилата на кончетата бяха покрити със ситни капчици и от време на време те изпляскваха силно, за да ги изтръскат. Лира се надяваше, че в света на мъртвите ще се намери някаква храна за тях.
Тогава внезапно се появи лодката.
Беше древна развалина с гребла, изгнила и кърпена на хиляди места, а човекът, който седеше в нея, беше по-стар от времето, грохнал и прегърбен в дългата си роба от зебло, препасана с връв. Костеливите му ръце стискаха веслата, а сълзящите му воднисти очи се губеха сред бръчките и гънките сива кожа.
Той пусна едното весло и хвана с разкривените си пръсти желязната халка на един от стълбовете в края на кея, а с другата ръка придвижи лодката до пристана.
Нямаше нужда от думи. Уил се качи пръв, а след него и Лира се накани да влезе в лодката.
Ала лодкарят вдигна ръка.
— Без него — дрезгаво проговори той.
— Без кого?
— Без него.
Той насочи жълтеникаво-сивия си пръст към Панталеймон, чиято червеникава козина тутакси побеля.
— Но той и аз сме едно! — възрази Лира.
— Ако ти дойдеш, той ще трябва да остане.
— Не можем! Така ще умрем!
— Нали това искаш?
Тогава за пръв път Лира разбра какво се канеше да направи. Това беше първата реална последица от решението й. Тя стоеше ужасена и разтреперана и притискаше скъпия си демон така силно, че той не издържа и изскимтя от болка.
— Те… — опита се да протестира момичето, но замълча. Не беше честно да натяква на останалите трима, че нямат какво да губят.
Уил я гледаше с тревога и съчувствие. Тя се огледа, погледна към езерото, към пристана, към неравната пътека и застоялите локви, към мъртвите храсти… Нейният Пан сам тук! Как би оживял без нея? Той трепереше под дрехата й, прилепен до голата й кожа, жадуващ за топлината й. Невъзможно! Никога!
— Ако искаш да дойдеш, той ще трябва да остане тук — повтори лодкарят.
Лейди Салмакия дръпна юздите и кончето й полетя и кацна в лодката. Тиалис я последва. Двамата прошепнаха нещо на лодкаря. Лира гледаше като осъден на смърт, който вижда суматоха в съдебната зала и очаква да чуе, че е дошъл пратеник със заповед за помилване.
Лодкарят се наведе да чуе по-добре, после поклати глава.
— Не. Ако тя дойде, той ще трябва да остане.
— Това не е справедливо — обади се Уил. — На нас не ни се налага да оставяме част от себе си тук. Защо трябва Лира да го прави?
— Не е така — възрази лодкарят. — В това е нейното нещастие, че може да вижда и да говори с онази своя част, с която трябва да се раздели. А вие няма да го почувствате, докато не тръгнете на път, но тогава вече ще е късно. Всички вие ще трябва да оставите част от себе си тук. Такива като него нямат достъп до земята на мъртвите.
„Не — изплака мислено Лира, и Панталеймон заедно с нея. — Не затова минахме през Болвангар. Как ще се намерим отново?“
Момичето отново обърна поглед към мрачния и мъглив бряг, толкова безрадостен и отровен от горест и страдание, и си представи как нейният Панталеймон, скъпият й другар, остава сам и гледа как тя изчезва в мъглата. Това я накара да заридае с глас. Сърцераздирателният й плач не отекваше, приглушен от мъглата, но по целия бряг в безбройните локви и плитчини, в изкорубените дънери осакатените същества, които се спотайваха там, чуха жалбата й и се свиха, уплашени от такава страст.
— Ако той дойде… — извика Уил, неспособен да понесе болката й, но лодкарят поклати глава.
— Той може да се качи, но ако го направи, лодката няма да тръгне.
— А как ще го намеря отново?
— Не знам.
— По същия път ли ще се върнем?
— Да се върнете?…
— Мислим да се върнем. Отиваме в света на мъртвите и имаме намерение да се върнем обратно.
— Не и оттук.
— Тогава по друг път, но ще се върнем!
— Превозил съм милиони, но никой досега не се е върнал.
— Тогава ние ще сме първите. Ще намерим обратния път. А щом е така, бъди добър, лодкарю, прояви малко състрадание и й позволи да вземе демона си!
— Не — отново поклати той престарялата си глава. — Има си правила, които не могат да се нарушават. Това е също такъв закон, какъвто е този… — Лодкарят се наведе през борда, загреба шепа вода и после наклони ръката си, така че водата да изтече. — Законът, който кара водата да тече обратно в езерото. И този е такъв. Не мога да наклоня ръка и да накарам водата да потече нагоре. Нито да взема демона й в страната на мъртвите. Тя може да дойде или да не идва, но той ще остане тук.