Лира не виждаше нищо, заровила лице в котешката козина на Панталеймон. Ала Уил видя как Тиалис скочи от кончето си и се приготви да се нахвърли върху лодкаря и почти се съгласи с намерението му. Ала старецът също го беше видял и обърна глава към него.
— Как мислиш, колко векове съм превозвал хора до земята на мъртвите? Можеш ли да си представиш, че ако нещо може да ме нарани, то вече не е изпробвано? Да не си въобразяваш, че всички идват с мен доброволно и с радост? Те се дърпат и плачат, заплашват ме и се нахвърлят отгоре ми. Нищо не помага. Колкото и да ме жилиш, нищо не можеш да ми сториш. По-добре успокой детето — не ме гледай мен.
Уил извърна глава. Лира правеше най-жестокото нещо в живота си и се мразеше за това, страдаше с Пан, за Пан и заради Пан. Тя се опитваше с ридание да откопчи котешките му ноктенца от дрехите си и да го остави на пътеката. Уил си запуши ушите — не можеше да понесе такова страдание. Лира отблъскваше демона си отново и отново, а той пищеше и се мъчеше да се вкопчи в нея.
Тя можеше да се върне.
Можеше да каже: не, идеята не е добра, не бива да го правим.
И щеше да бъде права, защото връзката й с Пан беше самият й живот и тя можеше да я постави над всичко, да изхвърли от съзнанието си всяко друго съображение…
Но тя не можеше да го направи.
— Пан, никой досега не го е правил — прошепна момичето разтреперано, — но Уил казва, че ще се върнем, и аз ти се кълна, Пак, обичам те и ще се върнем… Аз… Пази се, миличък… нищо няма да ти се случи… Ние ще се върнем и ако трябва да те търся до последната секунда от живота си, ще го направя. Няма да спра, няма да намеря покой… О, Пан, миличък Пан… Трябва, разбери, трябва…
Тя отново го отблъсна и демонът се долепи до калната земя, треперещ от студ и ужас.
Уил трудно можеше да каже какво животно е сега Пан. Изглеждаше толкова мъничък — сукалче, кученце, нещо безпомощно и смазано, толкова нещастно, че сякаш беше самото нещастие. Очите му не се откъсваха от лицето на Лира и Уил видя, че тя с все сила се мъчи да не отмества поглед, да не бяга от вината. Изпита искрено възхищение от куража й, докато цялото му същество стенеше от непоносимата гледка на тяхната раздяла. Между тях имаше толкова живи и трептящи нишки, че самият въздух сякаш беше зареден с електричество.
Панталеймон не попита: „Защо?“ — той знаеше. Не попита и дали Лира обича Роджър повече от него, защото знаеше истинския отговор и на този въпрос. Бе наясно и с това, че ако заговори, съпротивата й щеше да рухне, и мълчеше, за да не причинява повече болка на човешкото същество, което го изоставяше. Сега и двамата си даваха вид, че няма да боли, че раздялата им ще е кратка, че така е най-добре. Ала Уил виждаше, че сърцето на момичето се разкъсва.
Лира направи крачка и влезе в лодката. Беше толкова лека, че качването й почти не се усети. Тя седна до Уил, без да откъсва поглед от Панталеймон, който стоеше на ръба на пристана. Но когато лодкарят развърза въжето и вдигна веслата, демонът, приел облика на кученце, изприпка до самия край на кея, потраквайки с нокти по дъските, и остана там, загледан безпомощно в лодката. Скоро очертанията на дървения пристан избледняха в мъглата.
Тогава Лира нададе вик, изпълнен с такава болка, че дори и в този обвит в мъгла свят гласът й прокънтя като в пещера, а откъм земята на живите й отговори неговото отражение.
— Уил, сърцето ми… — изстена тя и се вкопчи в него. Влажното й лице беше сгърчено от болка.
Така се сбъдна предсказанието на Ректора на „Джордан“, който беше казал на Библиотекаря, че Лира ще извърши страшно предателство и болката й ще е огромна.
Ала и самият Уил усети как го сграбчва невъобразима болка. Забеляза как двамата жилоноги се вкопчват един в друг, сякаш усетили същата агония.
Част от нея беше физическа. Сякаш желязна ръка стискаше сърцето му и се мъчеше да го изтръгне между ребрата му, и той притисна ръце към гърдите си, опитвайки се напразно да го удържи. Болката беше по-силна и далеч по-мъчителна от онази, която изпита при загубата на пръстите си. Ала тя беше и душевна — нещо тайно и дълбоко лично беше изтръгнато от него и извадено на показ, без да го желае, и той изстена не толкова от болка, колкото от срам и отвращение от самия себе си, защото сам беше станал причина това да се случи.
Беше дори по-лошо. Сякаш беше казал: „Не, не ме убивайте, страх ме е. Убийте майка ми вместо мен. Все ми е едно, защото не я обичам.“ И сякаш тя го беше чула да го казва и си даваше вид, че не е чула нищо, за да пощади чувствата му. И предлагаше сама да заеме мястото му от любов към него. Така се чувстваше и това беше най-непоносимото чувство, което беше изпитвал някога.