— Благодаря — каза Лира на лодкаря. — Когато се връщаш обратно, ако видиш демона ми, кажи му, че го обичам повече от всичко на света — и на живите, и на мъртвите — и че ще се върна при него, дори никой друг да не го е правил. Кълна се!
— Да, ще му кажа — кимна старият лодкар.
Сетне отблъсна лодката и плясъкът на веслата заглъхна в мъглата.
Пътниците стояха мълчаливо на самия край на този непознат свят — света на мъртвите. Пред тях имаше само мъгла, но още по-тъмна от преди което им подсказа, че точно над тях се издига висока стена.
Лира потрепери. Имаше чувството, че кожата й е станала рехава като дантела и студеният влажен въздух се промъква между ребрата й, вледенявайки прясната рана там, където доскоро беше Панталеймон. Тогава й мина през ума, че сигурно и Роджър се е чувствал така, когато се строполи в бездната, опитвайки се да се вкопчи в отчаяно протегнатата й ръка.
Всички стояха притихнали и слушаха. Единственият звук беше безкрайното трополене на капките, откъсващи се от листата.
— Не можем да останем тук — каза Лира.
Те тръгнаха притиснати един до друг към стената. Огромните каменни блокове, зеленясали от древния хлъзгав мъх, се издигаха, докъдето поглед стига. Оттатък стената се чуваха приглушени викове, но никой не можеше да каже дали са човешки гласове или нещо друго — високи жални писъци и стенания, които увисваха във въздуха като пипала на медуза и пареха като въглени.
— Там има врата — изрече Уил прегракнало.
Беше очукана дървена врата с каменен праг. Уил посегна да я отвори, но в този миг съвсем наблизо прозвуча един от онези зловещи дрезгави викове, от който ушите им писнаха.
Жилоногите мигом излетяха. Водните кончета приличаха на миниатюрни бойни коне, устремени в битка. Ала съществото, което се спусна отгоре, ги помете с един-единствен удар на крилото и те кацнаха зашеметени на една издатина точно над главите на децата. Тиалис и Салмакия бързо се овладяха и започнаха да успокояват уплашените си кончета.
Съществото беше голяма птица с размерите на лешояд, но с глава и гръд на жена. Уил беше виждал рисунки на такива създания и сега си спомни думата, с която ги назоваваха — харпии. Лицето й беше гладко и без бръчки, но по-старо дори от лицата на вещиците. Беше видяла как се нижат хилядолетията и жестокостта и страданията, на които бе станала свидетел, бяха белязали лицето й с печата на злоба и омраза. Тя им се стори още по-отблъскваща, когато я видяха отблизо. Очите й бяха покрити с гурели, а ярката червенина на устните беше спечена и корава, сякаш дълго беше повръщала съсирена кръв. Мръсната й разчорлена коса, черна като гарваново крило, висеше до раменете, ноктестите й крака се вкопчваха свирепо в камъка, мощните й тъмни крила бяха прибрани на гърба. Всеки път, когато помръднеше, от нея се разнасяше неописуема воня.
Уил и Лира се изправиха и вдигнаха глави нагоре, замаяни от отвращение и болка.
— Охо, ама вие сте живи! — дрезгаво им се присмя харпията. Уил почувства, че никога не е изпитвал такава омраза и отвращение към живо същество.
— Коя си ти? — попита Лира, отвратена не по-малко от него. Харпията само нададе грак в отговор. Просто отвори уста и изкрещя право в лицата им с такава сила, че ушите им писнаха и те политнаха назад. Уил сграбчи ръката на Лира и двамата се вкопчиха един в друг. Крясъкът премина в отвратителен кикот. От мъглата се отзоваха също такива гласове. Насмешливите, злобни крясъци напомниха на Уил за безпощадната жестокост на детската площадка, само че тук нямаше учители да усмиряват духовете, нямаше на кого да се оплачеш, нито къде да се скриеш.
Той стисна дръжката на ножа и погледна харпията в очите, макар че ушите му още пищяха и му се гадеше.
— Ако се опиташ да ни спреш — каза, — по-добре се приготви да се биеш, вместо да пищиш. Защото смятаме да минем през тази врата.
Противните червени устни на харпията отново се раздвижиха, но този път тя не изграчи, а му прати целувка.
— Майка ти е сама — подметна създанието. — Ние ще й пратим кошмари! Ще пищим в ушите й, докато спи!
Уил не помръдна, защото забеляза с крайчеца на окото лейди Салмакия да се промъква предпазливо към клона, на който беше кацнала харпията. Тиалис придържаше за юздата кончето й, което трептеше с крила и напираше да литне. Тогава се случиха две неща — Салмакия се хвърли към харпията, готова да забие острата си шпора в люспестия крак, а Тиалис пусна кончето да излети. Секунда по-късно Салмакия скочи от клона право на гърба на електриковосиньото си конче и се устреми нагоре.