Отровата подейства мигновено. Нов крясък разтърси тишината, още по-силен от предишния, и харпията размаха крила с такава сила, че Уил и Лира усетиха как въздухът се раздвижи и отскочиха. Тя обаче се вкопчи в камъка, а лицето й се наля с кръв. Косите й щръкнаха като кълбо змии.
Уил дръпна Лира за ръката и двамата хукнаха към вратата, но харпията се стрелна към тях, като едва не ги събори с крилата си. Уил тутакси се извърна, тласна Лира зад гърба си и вдигна ножа.
Жилоногите полетяха към харпията, устремиха се към лицето й, после също така стремително се отдръпнаха. Не успяха да нанесат удар, но поне й отвлякоха вниманието. Тя запляска тромаво с крила и едва не се стовари на земята.
— Тиалис! — извика Лира. — Салмакия! Спрете!
Шпионите дръпнаха юздите и излетяха високо над главите на двете деца. В мъглата вече се струпваха и други тъмни силуети, а откъм брега долитаха крясъците на още стотина харпии. Тяхната позната изпляска с крила, тръсна глава, протегна първо единия, после другия си крак, показа ноктите си. Беше съвсем невредима, в това не можеше да има съмнение.
Жилоногите покръжиха във въздуха и се спуснаха към Лира, която протегна ръце да кацнат върху тях. Салмакия я разбра и прошепна на Тиалис:
— Тя е права. Нищо не можем да й сторим — не знам защо.
— Как ти е името, госпожо? — попита Лира.
Харпията отново изпляска с крила и пътешествениците едва не паднаха в несвяст от отвратителната смрад на разложение, която ги лъхна.
— Безименна! — изкрещя тя.
— Какво искаш от нас?
— А вие какво можете да ни дадете?
— Можем да ти кажем къде сме били и какво сме видели. Може да ти се стори интересно. Видяхме доста интересни неща по пътя насам.
— Аха, искате да ми разкажете някаква история!
— Ако желаеш.
— Може пък и да пожелая. И после какво?
— После ще ни пуснеш да минем през тази врата и да намерим духа, за който сме дошли. Надявам се да го направиш. Много те моля.
— Какво пък, опитай — склони харпията.
Колкото и зле да се чувстваше, Лира си даде сметка, че току-що е изтеглила печелившата карта.
— Внимавай! — прошепна Салмакия, ала умът на Лира вече беше изцяло завладян от историята, която беше разказала предната вечер. Тя трескаво търсеше нови детайли, оформяше я и я доукрасяваше — мъртви родители, семейно съкровище, корабокрушение, бягство…
— Всичко е започнало, когато съм била бебе — поде тя. — Родителите ми били херцогът и херцогинята на Абингдън и били приказно богати. Баща ми бил един от съветниците на краля и в двореца много го ценели. Самият крал ходел на лов в нашите гори. Къщата, в която съм се родила, била най-голямата в цяла Южна Англия. Наричали я…
Без каквото и да било предупреждение харпията се хвърли към нея с извадени нокти. Лира едва успя да се сниши, но един нокът закачи главата й и отскубна цял кичур коса.
— Лъжкиня! — изкрещя съществото. — Лъжкиня! Лъжкиня!
Изви се и отново полетя към Лира, като се целеше право в лицето й. Ала Уил измъкна ножа и препречи пътя. Безименна успя да избегне острието тъкмо навреме и Уил тласна Лира към вратата. Тя беше вцепенена от ужас и заслепена от кръвта, която се стичаше по лицето й. Уил нямаше представа къде са жилоногите, затова пък харпията отново се хвърли към тях и продължи да крещи яростно:
— Лъжкиня! Лъжкиня! Лъжкиня!
Гласът й сякаш долиташе от всички посоки едновременно, а думите отекваха в мъглата, приглушени и променени. За миг Лира изпита чувството, че харпията крещи собственото й име — Лира и лъжкиня й звучаха като една дума.
Уил я притискаше до гърдите си, обгърнал раменете й с ръка, и усещаше как цялото й тяло трепери. Заби ножа в изгнилото дърво на вратата и с рязко движение изряза резето.
Двамата с Лира, съпроводени от шпионите върху стрелкащите се водни кончета, прекрачиха в царството на духовете, докато зад гърба им в мъглата отекваха зловещите крясъци на харпиите.
22.
Шепот
Гъсти като есенни листа застилащи потоците на Валомброза, с надвиснали Етруски сенки.
Първата работа на Уил беше да сложи Лира да седне, после извади от раницата мехлема от кървав мъх и огледа раната на главата й. Тя кървеше обилно, но не беше дълбока. Момчето откъсна парче от ризата си, почисти раната и я намаза с мехлема, като се опитваше да не мисли за мръсния нокът, който я беше причинил. Лира седеше със зареян поглед, а лицето й беше станало пепеляво.
— Лира! Лира! — повика я той и леко я разтърси. — Хайде, трябва да тръгваме!
Момичето потрепери и си пое трескаво въздух. Очите й се спряха върху него, болни и отчаяни.