Рейко се намръщи при това натрапничество. Подозираше, че Охана подслушва.
— Да, така е — отвърна с тон, който не даваше надежди за разговор. Тя забеляза, че Охана изглежда напрегната и очите й блестят повече от обикновено.
Девойката не обърна внимание на намека да си върви.
— Пак ли излизате? — попита тя нетърпеливо.
— Да — неприязънта, която Рейко изпитваше към Охана, се бе засилила, макар че момичето й бе направило услуга, като я бе представило на семейството на Глициния. Сега сетивата й се изостриха в предчувствие за някакво зло от страна на Охана. Вътрешно се упрекна за опасенията си, които не се основаваха на разума, а единствено на въображението. Как можеше да разбие заклинанието на „Черния лотос“, да престане да си въобразява, че вижда заплахи, които не съществуваха, и да се съсредоточи върху реалните опасности? — Чух, че сосакан сама бил обвинен в убийство и държавна измяна — Охана се приближи до нея. — Колко ужасно!
— Наистина — отвърна Рейко рязко. Охана бе прекрачила границите на приличието, споменавайки проблемите на Сано, и съпругата му изпита негодувание към бавачката заради явния й глад за непристойни подробности.
— Съжалявам. Сигурно сте много разтревожена заради онова, което става — Охана коленичи предпазливо, също като котка, която се настанява на някое несигурно място. — Надявам се, че не съм ви разстроила още, като отворих дума за това.
Вместо да се поддаде на порива си да заповяда на момичето да се върне към задълженията си, Рейко си наложи да се усмихне:
— Няма нищо — Охана просто й предлагаше съчувствие тъй както тя умееше. Личните й проблеми не бяха извинение за раздразнението, което проявяваше към една невинна прислужничка.
— Вие със сосакан сама сте добри към мен и ще ми е неприятно, ако ви се случи нещо лошо — добави Охана. Странна, потайна нотка прозвуча в гласа й, все едно чувстваше точно обратното на онова, което бе изрекла. След кратка пауза изтърси: — Ще ми се да можех да направя така, че всичките ви неприятности да изчезнат.
Рейко не си позволяваше да се поддаде на подозренията си, тъй като нямаше причина да смята, че Охана й желае злото.
— Благодаря — каза тя по-сърдечно. — Съжалявам, ако ти се струвам рязка, но съм малко притеснена.
Охана се изчерви, свивайки глава между раменете си в необясним срам.
— Не заслужавам извиненията ви — измърмори тя.
И все пак в поведението й имаше нещо подозрително, което Рейко не можеше да отдаде на собственото си прекалено живо въображение.
— Защо, случило ли се е нещо?
— Нищо! — момичето изпъна рамене, сякаш някой я бе смушкал в гърба. — Много сте любезна, че питате, но аз съм добре — и отправи към Рейко пресилено ведра усмивка. — Притеснявам се за вас. Какво възнамерявате да правите?
Без да може да се отърве от съмненията си, Рейко я изгледа внимателно.
— Ще се опитам да разбера кой е убил владетеля Мицуйоши, и да докажа невинността на съпруга си.
— Аз може да съм ви полезна с нещо. Да дойда ли с вас?
Готовността на Охана да се натрапи повторно породи нови подозрения у Рейко.
— Можеш да ми помогнеш, като останеш тук и си изпълняваш задълженията.
— Да, уважаема господарке.
Сянка на разочарование и незадоволено любопитство премина през лицето на Охана, но тя се поклони смирено, стана и напусна стаята. Рейко забърза към паланкина, който я очакваше навън.
Сано и детективите му се спускаха надолу по пасажа, който водеше навън от обособения район на фамилията Токугава. През отворите за оръдията и процепите за стрелите в закритите коридори, които минаваха над високите зидове, Сано чу стражите да си говорят, докато чакаха да открият стрелба по всеки, дръзнал да нападне крепостта. Той гледаше съсредоточено пред себе си и полагаше усилия да запази безстрастна физиономия, скривайки страха си, докато минаваше под наблюдателните кули, при които стояха на пост още стражи. Тук човек, обвинен в държавна измяна, не можеше да бъде в безопасност. Той се чувстваше като воин от противникова армия, хванат в капан, защото мощта на Токугава щеше да се обърне срещу него, ако не успееше по някакъв начин да се сдобие с информацията, която не му се удаде да получи от владетеля Мацудайра, и да възстанови честното си име.
— Сосакан сама — викът бе съпроводен от бързи стъпки зад него. — Ако позволите, може ли да разговарям с вас?
Сано се обърна и видя по пасажа към него да тича стражът, който го бе наблюдавал настоятелно в имението на Мацудайра.
— Да — отвърна Сано. Запъхтян от тичането, пазачът с усилие спря пред него и се поклони. — Кажи.