Глава 6
Пустите улици на Едо бяха покрити с девствена пелена от сняг. Прозорците и входовете на постройките бяха скрити зад спуснатите капаци. Бездомни кучета се свиваха и зъзнеха из уличките, по които проблясваха локви, превърнати в лед от студа на настъпващата нощ. По бреговете на каналите скитници спяха около димящи огньове. Отраженията на звездите трепкаха по черната виеща се лента на река Сумида, а завързаните покрай кейовете лодки не помръдваха, сковани от мраз. Нощта бе парализирала по-голямата част от града, но на определени места в търговския район Нихонбаши животът се разгаряше най-бурно, след като угаснеше денят.
В една порутена постройка между обществена баня и сергия за юфка се помещаваше безименна бърлога за хазарт. Вътре седяха селяни и самураи, гангстери с оръжия и покрити с татуировки гърди и дори няколко свещеници в шафранови роби. Те раздаваха, размесваха и хвърляха с отривисти движения картите пред себе си. Смях и крясъци съпровождаха игрите. Купчини монети се местеха, докато мърляви момичета сервираха саке. Тютюнев дим от лулите на комарджиите изпълваше помещението с парлива мъгла, която забулваше светлината от окачените на тавана фенери.
Зад една завеса, която отделяше задната стаичка от помещението, където се играеше комар, върху мръсен сламен дюшек седеше Глициния. Главата й бе увита в синя кърпа, а прекрасните й очи блестяха тревожно на фона на проникващата през завесата светлина. Тя слушаше звъна на монетите и грубиянските гласове на мъжете, а тялото й под наметалото потръпваше напрегнато. Когато избухваше някоя свада и се разнасяха ругатни, се свиваше ужасена. Изпълнен със страх, погледът й блуждаеше по голите греди на тавана, наредените покрай стената бурета със саке и обезопасените с решетки прозорци.
Беше минал един ден, откакто бе напуснала Йошивара и бе заменила един затвор с друг. Този промеждутък, отделящ стария й живот от новия, изглеждаше дори по-труднопоносим от перспективата за дългогодишно пребиваване в публичния дом. Самотата я изпълваше със страх и тя изви чувствените си устни в иронична усмивка. Колко често бе копняла за самота! Не бе и подозирала колко безпомощна щеше да се чувства.
Зад завесата изникна силует на мъж. Глициния се стресна и се сви в ъгъла. Мъжът повдигна завесата и влезе в стаичката, носейки в ръце голям платнен вързоп. Беше нисък, но добре сложен, с широки рамене под наметалото и мускулести прасци, които се очертаваха под гамашите му. Вратът му наподобяваше каменна колона, а лицето му бе очертано от резки щрихи и коси вежди, които се сключваха над остър нос, изсечени челюсти и брадичка. Косите му бяха събрани на кок над полегато масивно чело.
— Доста скромно посрещане — каза той и се отправи към Глициния с бърза, животинска грация. Очите му — тъмни процепи върху лицето — обхванаха за миг стаята, дебнейки за евентуална заплахи. — Какво се е случило?
Глициния вече дишаше по-леко, макар и все още напрегната.
— Стресна ме, Светкавица — отвърна, — това е. Стана да го посрещне, подвластна на привличането, което особената му, войнствена мъжественост пораждаше у нея, както и на страха от сприхавия му нрав.
— Къде беше?
— Навън — отвърна той рязко и веждите му се скосиха още повече. — Трябваше да се погрижа за една работа.
Не обичаше да дава обяснения на никого и Глициния го знаеше.
— Съжалявам, че попитах — каза тя. — Просто те нямаше цял ден, а аз се страхувам да оставам сама.
В другото помещение избухна поредната свада — разнесоха се шум от удари, трясък, звън от разпръснати монети и одобрителни възгласи.
Светкавица се разсмя.
— Сега си в по-голяма безопасност от снощи.
Искаше й се да му повярва. Макар че бе напуснала стаята, в която владетелят Мицуйоши бе намерил смъртта си, животът извън стените на Йошивара бе свързан с нови рискове. Полицията сигурно вече я диреше. И макар че бе избягала от собственика на публичния дом, сега разчиташе изцяло на милостта на Светкавица, който бе получил прякора си заради това, че бе непредсказуем и никой не знаеше каква е следващата му стъпка, преди да е станало твърде късно.
— Какво има? — той се втренчи в нея, обзет от подозрение. — Не ти ли харесва тук? — пусна вързопа на пода и се отправи към Глициния. — Май и компанията не ти е по вкуса, а? Липсват ти петте стаи и префърцунените ти приятелчета?
— Не, всичко е наред — Глициния отстъпи назад, залитайки, стресната от неприкритата заплаха в гласа му. — Радвам се, че съм тук с теб.