— Нещо обезпокоително ли има? Синът ви да не е болен? — Хошина се надяваше, че не неудовлетворението от техния съвместен живот, а просто някакъв семеен проблем бе причина за хладното отношение на Янагисава към него.
— Напротив — устните на Янагисава трепнаха в мимолетна горделива усмивка. — Йоримото е същинско мое копие от младите ми години. Естествено, не толкова умен и волеви. Ще се справи много добре, убеден съм.
Ревност прониза сърцето на Хошина като нажежено острие. Никога не се бе интересувал особено от отношенията на Янагисава със синовете му, но му беше безкрайно неприятно Янагисава да хвали когото и да било, след като бе критикувал него.
— Радвам се, че сте доволен от сина си — промълви сковано, — но какво общо има това с убийството и разследването? Защо да е по-важен от възможността да унищожим един човек, който ви е побеждавал и унижавал толкова пъти?
Янагисава вдигна вежди изненадан.
— Току-що ти казах.
— Но аз не разбирам.
— Ще разбереш.
Изражението на Янагисава се смекчи, но Хошина възприе това по-скоро като снизхождение, отколкото като любов. Изпитваше ужас да не обиди Янагисава, но в същото време не можеше да се откаже от кампанията срещу своя съперник.
— Влиянието на Сано в бакуфу нараства с всеки изминал ден — отбеляза той. — Съюзниците му включват редица висши служители. И ако разреши този случай, ще се сдобие с още по-голям авторитет пред шогуна, докато останалите, в това число ние, непрестанно губим позиции. Накрая може да ви измести от поста ви. Вашето отношение към него му дава достатъчно основание да ви мрази. Смятам, че изчаква благоприятния момент, докато набере достатъчно сила, за да нанесе своя удар.
— Няма да се получи — каза Янагисава с изключваща всякакво съмнение категоричност.
— Заради примирието помежду ви ли? — в гласа на Хошина прозвуча презрение, което не успя да скрие. — То не е нищо повече от негласно споразумение, което ще трае, докато двамата решите да го спазвате. Искам да кажа, че ние трябва да поемем инициативата в свои ръце, да прекратим примирието, преди да го е сторил Сано, и да му нанесем удар сега, докато все още е уязвим.
— Наясно съм с рисковете на едно примирие — каза Янагисава с укор в гласа. — На този етап те не ме вълнуват, тъй като разполагам с преимущество над Сано.
— Какво преимущество? — избухна Хошина, толкова объркан и разстроен, че не бе в състояние да се владее. — Неприятно ми е, когато говорите с недомлъвки! Защо не ми обясните какво става?
Гневният му изблик сякаш остана незабелязан.
— Има някои неща, за които е по-добре да не се говори направо — отбеляза дворцовият управител. — Дори и в моята къща има шпиони. Казах ти плановете си, а ти ги разбирай, както искаш. Но искам едно да стане ясно — не бива да нарушаваш примирието.
Хошина понечи да се възпротиви, но непреклонното изражение на Янагисава го накара да запази мълчание. В този момент дворцовият управител се изсмя:
— Недей да се сърдиш толкова. Просто имай търпение и ти обещавам, че ще бъдеш доволен от развоя на събитията.
Колкото и да му се искаше да повярва на Янагисава, Хошина не можеше да се довери сляпо на планове, които не познаваше, нито да се осланя на думите на човек, тъй непредсказуем, като своя любовник. Той продължаваше да смята, че Сано представлява заплаха за властта на Янагисава и за собственото му издигане в бакуфу. Трябваше да намери начин да напредне в кариерата си за сметка на Сано, и то без да предизвиква своя господар. Амбициите не му даваха мира, макар че той полагаше усилия да не изразява неудовлетвореността си.
Янагисава се усмихна. Тъмните му очи искряха като възпламенен петрол.
— Край на разговорите за политика тази вечер — каза.
Дори и някои намеци на любовника му да му бяха убягнали, Хошина отлично разбираше скритата подкана в гласа на Янагисава, извивката на устните му и ръката, която бе протегнал към него. Желанието пламна в гърдите му, но той отказа да приеме поражението дори когато падна в плен на възбудата. Как само мразеше дворцовият управител да го кори, обърква, дразни и разстройва, а после да очаква удоволствие от него! Гордостта му възнегодува.
Но нуждата бе по-силна от негодуванието. Хошина копнееше за секс, който за него бе доказателство, че Янагисава все още го обича. И той се остави дворцовият управител да го притегли долу на постелята — единственото място на света, където двамата бяха равни.
Отвън госпожа Янагисава надничаше в стаята през една незабележима пукнатина в стената. Наблюдаваше как голите тела на двамата любовници се вплитат и вкопчват едно в друго, как се извиват и мятат. Лицето й остана безстрастно, докато слушаше сладостните им стенания. Когато се разтърсиха във върховна наслада, от гърдите й се изтръгна беззвучна въздишка. Тя се обърна и се отдалечи по тъмния и безлюден коридор.