Глава 14
Войниците вървяха през търговския квартал Нихонбаши. Факлите им разпръскваха дим; стъпките им разтърсваха тишината. Спираха при всяка къща и удряха с юмруци по затворените врати и кепенци.
— Отворете! — крещяха те. — По заповед на сосакан сама на шогуна покажете се и излезте навън!
Мъже, жени и деца в нощни одежди се изсипваха на улицата, разтреперани от студ и страх. Старейшината на квартала ги строяваше в редица. После заедно с капитана, оглавяващ изпратения от Сано отряд, минаваше по редицата, отмяташе имената на всички в официалния регистър на квартала и проверяваше за нерегистрирани жени. Войниците претърсваха сградите за незаконно пребиваващи. Нахлуха в бърлогата за хазарт, прекъснаха игрите на карти и изблъскаха навън комарджиите.
Суматохата събуди Глициния и Светкавица, които бяха заспали в задната стая на комарджийския бордей. Светкавица отметна завивката и скочи на крака, напълно разсънен, докато Глициния остана да лежи замаяна и объркана.
— Какво има? — промърмори тя.
— Ставай! — с дрезгав шепот й нареди Светкавица. — Дошли са войници. Трябва да тръгваме.
Ужасът изтръгна Глициния от съня и тя осъзна, че войниците са дошли за нея. Светкавица я сграбчи за ръката и рязко я дръпна да се изправи.
— Побързай! — настоя той.
Глициния беше благодарна, че бяха заспали с дрехите, в случай че се наложеше спешно да бягат. Докато нахлузваше обувките си, мъжът грабна вързопа с вещите й. Избута я припряно на уличката точно когато войниците отметнаха завесата, отделяща стаята им от помещението за комар.
Студът мигом я прониза. Наметката й се разтвори от вятъра, но нямаше време да я пристегне. Светкавица я сграбчи за ръката, хукна и я повлече след себе си надолу по уличката. Глициния се спъна и с отчаян писък падна на земята.
— Млъкни! — яростно прошепна Светкавица и продължи да я дърпа след себе си.
Тя успя да се изправи с мъка, но охлузи болезнено коленете си. Двамата свиха по друга уличка, сетне се запровираха през останките на изгоряла къща. Глициния вече не чуваше войниците, но Светкавица продължаваше да я влачи след себе си. Над покривите яркият сърп на луната осветяваше пътя им по маршрута, който мъжът следваше с увереността на животно, което познава своята територия.
Спуснаха се по брега на тесния канал и щом нагазиха до кръста в ледената вода, калното дъно засмука обувките й. Останала боса, защото куртизанките никога не носят чорапи, тя с мъка се изкачи на отсрещния бряг. Камъните и отломките израниха краката й. Двамата затичаха през лабиринта от тъмни улички, пропити с тежката миризма от външните тоалетни, боклука и мръсните кофи. Глициния замръзваше, мокрите дрехи прилепваха към тялото й като ледена кора. Едва дишаше и имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. В същото време Светкавица дори не се беше задъхал. Той бе стиснал ръката й и тя почувства около пръстите си топлината на дланта му. Нима щяха да тичат, докато останеше без дъх?
Най-сетне той спря пред една сграда. Глициния клекна, останала без дъх и напълно изтощена. Прозорците от двете страни на вратата бяха покрити с решетки. Светкавица почука: два бавни удара, пауза, после три бързи. Вратата се открехна и на улицата се процеди тънка ивица светлина. В процепа се появи небръснатото грубо лице на мъж. Той огледа Светкавица, сетне отвори вратата. Щом спътникът на Глициния я дръпна в коридора, тя забеляза, че домакинът държи кама; татуировките върху ръцете му недвусмислено го определяха като нарушител на закона. Ала Глициния бе твърде благодарна за намереното убежище, за да се интересува от мястото и нередностите, които се вършеха в него.
— Войниците претърсиха ли вече квартала? — попита Светкавица.
Мъжът поклати глава. Светкавица изруга и Глициния бе обзета от ужас, че отново ще излязат навън в мразовитата нощ. Светкавица обаче я поведе по коридора покрай стаи, отделени една от друга с междинни прегради. Светлината от лампите през изпокъсаната хартия очертаваше силуетите на вкопчени едно в друго, преплетени човешки тела. Чуваха се стонове и сумтене; вонеше на урина, пот и секс. Когато двамата влязоха в една стая, където окачен над дъсчения под скъсан фенер осветяваше широка кръгла вана с вода, на Глициния й се прииска да се смее и да плаче едновременно. Мястото беше обществена баня и нелегален публичен дом. Беше избягала от един бардак, за да намери убежище в друг.