— Най-лошото е, че се оставяш да те ръководи гневът — заяви Светкавица. — И злобата ти ще ни довърши.
Глициния си даде сметка, че в думите му има истина. Бе обзета от гняв и самомнителност — чувствата, които бяха вдъхновили плана. Горчивата омраза, която изпълваше сърцето й, се насочи към Светкавица.
— Ами твоята злоба? — изкряска тя. — Всеки, който те обиди, трябва да внимава, защото не мислиш, преди да действаш. Ти си като див звяр, нямаш капчица разум!
— Как ме нарече? — лицето му се изкриви, зъбите му се оголиха, ноздрите му се разшириха и Светкавица наистина заприлича повече на животно, отколкото на човек. — Смяташ ме за глупак? Ти си глупачката, ако си мислиш, че ще те оставя да ме обиждаш. Ей сега ще ти покажа кой командва тук.
Светкавица я дръпна за глезена и я потопи под водата. Глициния изпищя и в следващия миг главата й изчезна под повърхността. Горещата вода опари очите, изпълни носа й, задави я. Тя размаха ръце и се опита да се освободи, но той я държеше здраво за краката. Глициния се сгърчи отчаяно. Тялото й се удари в твърдото дъно на ваната. С мъка потисна неистовото желание да си поеме въздух. В този момент Светкавица я пусна. Тя изскочи на повърхността, като се давеше за глътка въздух. Шалът на главата й бе подгизнал и по лицето й се стичаха струйки вода. Пред замъгления й поглед Светкавица се извисяваше огромен и чудовищен.
— Извини се за думите си! — заповяда той.
— Не! — Глициния бе вбесена от начина, по който се бе отнесъл към нея. — Ти си звяр. Мразя те!
Мъжът я сграбчи за раменете й и я натисна надолу. Тя се опита да се съпротивява, ала отново потъна във водата — първо до шията, а после и до брадичката.
— Няма ли кой да ми помогне!
В помещението продължи да се носи шумът от любещите се в бордея двойки; никой не откликна на призива й. Както бе под водата, тя впи нокти в Светкавица и зарита с крака. Улучи го с пета в слабините и долови крясъка му, приглушен от тъмната пенеща се вода, която я обгръщаше. Тялото му се отпусна и с мощен плясък се стовари върху й. Силните мускулести крайници я приклещиха като в капан. Писъците замряха в гърлото й, дробовете й бяха като смазани. Сърцето й сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Обзета от паника, Глициния безпомощно замята глава.
Светкавица я измъкна от водата. Главата й се подаде на повърхността и тя мъчително си пое въздух. Той я издърпа от ваната и я стовари на пода. Остра болка прониза лакътя и хълбока й. Претърколи се по гръб, все още задъхана и вцепенена, и тогава Светкавица седна върху краката й. Разтърси я толкова силно, че главата й няколко пъти се удари в пода.
— Съжаляваш ли, задето ме обиди? — изкрещя той.
— Да! — изпищя Глициния. Желанието й за съпротива бе смазано от бруталността му. — Моля те, не ми причинявай болка!
— Обичаш ли ме?
— Обичам те!
— Отсега нататък ще правиш ли каквото ти кажа?
— Да!
— Защото, ако не се подчиняваш, ще те убия. Ясно ли е?
Наистина щеше да го стори. Глициния осъзна, че досега не си бе давала ясна сметка за насилието, на което бе способен.
— Да! Да! — извика.
Светкавица се изправи. Мокрото му туловище се повдигаше с всяко вдишване. Той се ухили, доволен от жестоката си победа.
— Следващия път няма да ти простя толкова лесно — отбеляза, като събра дрехите си и гордо излезе от помещението.
Глициния остана да лежи на пода. Трепереше неудържимо, цялото тяло я болеше. Как й се искаше никога да не бе срещала Светкавица! Най-сериозната от всички грешки, които бе допускала, беше, че си бе въобразила, че може да се справи с него. От затворените й очи се затъркаляха сълзи. Последната част от плана й изискваше пълното съдействие на Светкавица, но тя вече се съмняваше в способността си да го манипулира. Тогава как щеше да действа?
Даваше си сметка, че въпреки страстта си към Светкавица двамата не можеха да живеят заедно. Трябваше да избяга от него, преди да се скарат отново и той да изпълни заканата си.
Глава 15
— Извинете, сосакан сама, но имате посетители.
Сано вдигна поглед от книжата върху бюрото си и се взря в застаналия на прага прислужник, прекъснал сутрешното заседание на детективите, в което се разпределяха задачите за деня.
— Кои са? — попита изненадан, тъй като рядко се случваше да има гости толкова рано.
— Съветът на старейшините.
— Съветът на старейшините! — той се изправи изумен. Освободи хората си и се отправи към приемната. Там завари трима от петимата обществени служители седнали един до друг пред нишата. Бледата утринна светлина и студеният въздух се процеждаха през прозорците; мангалите с дървени въглища излъчваха вълни от топлина, които се разпространяваха на височина половин човешки бой. Сано коленичи и се поклони.