— Знаете, че негово превъзходителство ми забрани да разследвам роднините и близките на владетеля Мицуйоши — рече. Разбира се, старейшините бяха наясно със забраната: бяха присъствали, когато шогунът бе издал заповедта. — Как бих могъл да използвам информацията, която ми предоставихте?
Усмивка раздвижи набразденото от бръчки лице на Уемори.
— Това трябва да решите сам.
Огами кимна. Добави в подноса си още пепел във формата на пресичащи се линии.
Гняв обзе Сано, когато прозря намеренията на старейшините спрямо него. Те прекрасно познаваха склонността му да поставя законността над задълженията си. Очакваха от него да пренебрегне заповедта на шогуна и да започне да разследва съветника Сугита и владетеля Дакуемон като заподозрени. Независимо дали някой от двамата щеше да се окаже виновен, скандалът щеше да съсипе репутацията им. А заемеше ли се да ги разследва, дори ако разкриеше убийството, заради неподчинението си Сано подлежеше на сурово наказание. При това старейшините не изпитваха никакви угризения да го манипулират, без да ги бе грижа какво щеше да се случи с него. Потискайки негодуванието си, Сано се обърна към Огами:
— Има ли друг заподозрян, към когото бихте желали да насочите вниманието ми?
— О, не — невъзмутимо отвърна Огами и се взря в пепелта пред себе си като художник, съзерцаващ творението си. — Единствената ми цел е да помогна на колегите си в стремежа им да ти съдействат.
Негодуванието на Сано прерасна във възмущение, когато прозря истинската цел на Огами. Огами се бореше с главния съветник Макино за контрол върху съвета. Явно бе обещал на двамата си колеги да им помогне да унищожат враговете си, ако се съюзяха с него. Следователно ги бе довел тук, безопасно далеч от Макино и шогуна, за да въвлече и Сано в плана си.
— Хиляди благодарности за загрижеността — насили се да каже Сано.
Не беше изненадан, че съюзникът му възнамеряваше да го използва толкова грубо, тъй като личният интерес бе водещ във всички взаимоотношения в бакуфу. И все пак обзет от гняв, Сано стисна здраво празната купичка от чая, която държеше. Взря се в гостите, седнали насреща му самодоволни и нагли. Бе спасил тях и целия град от „Черният лотос“, а те щяха да го използват като парцал, за да избършат мръсотията, да го смачкат и да го изхвърлят! Негодуванието се спусна като кървава пелена пред очите му.
Ала способността му да запазва самообладание беше толкова силна, че старейшините не забелязаха нищо нередно. Тръгнаха си и Сано остана сам, парализиран от обзелата го ярост, докато не го стресна остра болка в лявата длан. Сведе поглед и осъзна, че бе счупил крехката порцеланова купичка. От срязаната му ръка се стичаше кръв.
— Извинете, сосакан сама — дочу се отново гласът на прислужника, който с поклон влезе в стаята.
— Какво искаш? — попита Сано. Гневът му се стопи, ала той остана потресен от съзнанието, че бе на косъм да загуби контрол. Даваше си сметка, че след случая „Черният лотос“ гневът му бе придобил сила, която му бе все по-трудно да обуздава.
— Имате нови посетители.
Покоите, отредени за обитателките на двореца, жужаха от брътвежа и оживлението на наложниците и придворните дами, които се къпеха, обличаха и решеха. Мидори седеше в стаята на Кейшо — майката на шогуна. Докато другите прислужнички решеха косата на Кейшо, Мидори нанасяше смес от стрит бял ориз и восък от камелия върху лицето на възрастната жена. Ръката й машинално размазваше и втриваше грима, ала мислите й бяха съсредоточени върху силното й желание да види Хирата. Предишната вечер не я бе навестил, а часовете, откакто го бе видяла на миай, й се струваха цяла вечност. — Ааахх! — изпищя Кейшо и рязко се дръпна от Мидори; кръглото й сбръчкано лице се сгърчи от болка. — Пак ми сложи грим в окото. Не можеш ли да внимаваш?
— Извинете! — Мидори грабна кърпата и избърса окото на господарката си, ала тя я отблъсна.