— Толкова си разсеяна напоследък — оплака се възрастната жена. — Не мога да те търпя около себе си — след което направи недвусмислен жест с ръка. — Махай се!
Доволна, че бе освободена от задълженията й, Мидори изтича навън от двореца. Тъкмо прекосяваше градината, когато зърна Хирата, който вървеше към нея.
— Хирата сан — възкликна тя. Мъжът се усмихна и тя се хвърли в обятията му. Докато се прегръщаха, Мидори избухна в сълзи. — Мислех, че никога няма да дойдеш. Толкова се боях, че чувствата ти към мен са се променили.
— Защо си помислила такова нещо? — попита Хирата. В гласа му се долавяха топлота и обич.
В ранната мразовита утрин градината бе изцяло на тяхно разположение, но той я отведе в малката борова горичка, където се бяха срещали толкова пъти. Въздухът бе наситен с чистия остър аромат на смола; земята, където двамата бяха лежали, бе застлана с борови иглички.
— Трепериш — рече Хирата, загърна я в наметалото си и я притисна към себе си.
Тя се сгуши в него и захлипа.
— След всичко, което баща ми наговори на баща ти, бях сигурна, че си ме намразил.
— Нищо не може да промени любовта ми към теб — Хирата я хвана за раменете и я погледна с искреност, която уталожи страховете й. — Нямаш никаква вина за случилото се в театъра.
Мидори избухна в сълзи на облекчение и той добави:
— Моля те, повярвай ми, семейството ми няма желание да навреди на твоето. Защо баща ти смята, че сме му врагове?
Обзета от срам, Мидори се отдръпна от Хирата и извърна лице.
— Разстройва се, когато стане дума за Токугава или за когото и да било, свързан с него — прошепна тя. — Заради това, което са сторили на рода ни в миналото.
— Разбирам — изпълнен със съмнение, тонът на Хирата издаваше, че не проумява ексцентричността, която караше владетеля Ниу да отхвърля това, което другите даймио приемаха. — Наистина ли би убил баща ми?
Ридание задави Мидори и Хирата замълча.
— Винаги ли е такъв? — попита след известно време.
— Не — Мидори не бе в състояние да признае пред Хирата, че владетелят Ниу често има и още по-тежки пристъпи. — Дали баща ти още е ядосан, как мислиш? — плахо попита тя. — Съвсем ли е против?
— Почти нямах възможност да говоря с него.
Тя си даде сметка, че Хирата се опитва да я предпази от болезнената истина, и усети, че я обзема паника, тъй като бракът им изглеждаше по-невъзможен от всякога въпреки нарастващата необходимост да бъде сключен. Повдигаше й се всеки ден; тялото й наедряваше все повече от новия живот, който носеше.
— Какво ще правим? — извика тя.
— Може би ако изчакаме малко, цялата работа ще отшуми — предположи Хирата.
Ала в гласа му не се долавяше надежда, а и идеята за отлагане разтревожи Мидори.
— Колко ще трябва да чакаме?
— Поне няколко дни. Може би месец ще е още по-добре.
— Цял месец! — дотогава бременността й щеше да проличи. Тя се боеше, че заради позора й двете семейства щяха още повече да се настроят против брака с Хирата. — Това е твърде много! — гласът й се извиси до истерия. — Трябва да направим нещо веднага!
— Ако пришпорим събитията точно сега, само ще намалим възможността за успех — Хирата изглеждаше озадачен от тревогата й. — Трябва да бъдем търпеливи.
— Не мога!
— Няма смисъл да се разстройваш толкова — той я привлече в обятията си, погали косите й, лицето, гърдите; страстта го накара да я притисне още по-плътно към себе си. — Успокой се.
Любовните ласки, които навремето приемаше толкова охотно, сега я обезпокоиха.
— Не! Недей! — тя се освободи от прегръдките му.
— Извинявай — опомни се Хирата. — Прости ми.
Тя осъзна, че той не разбира защо го бе отблъснала и че вероятно бе наранила чувствата му. Ала се боеше да му каже за детето или пък да му позволи да я докосне и да разбере. Макар отказът й сега да не можеше да поправи случилото се, не бе способна да понесе още забранени интимности.
— Трябва да вървя — рече той и тръгна да излиза от горичката.
— Не. Почакай! — Мидори се спусна след него, притисна се към него и отново заплака.
Той я прегърна предпазливо, ала думите му й вдъхнаха надежда.
— Ще се върна скоро. Не се тревожи. Ще намеря начин да оправя всичко.
Хирата слезе от коня си до една от дъските за обяви в подножието на моста Нихонбаши. Докато пешеходците в неспирен поток вървяха по моста, той забоде върху дъската обява, която гласеше:
Всеки, който е виждал, чувал или познава мъж от Хокайдо, настоящ или бивш жител на Едо, да докладва незабавно на сосакан сама на негово превъзходителство шогуна.