Денят бе студен и мрачен, небето приличаше на зацапана подгизнала вата, влажният въздух бе пропит със сажди. Под замъка Едо стоманеносивата река и каналите прорязваха еднообразния градски пейзаж. В далечината се мержелееха върховете на хълмовете, обгърнати в сива мъгла. Докато се изкачваше по оградените с каменни стени пътеки на замъка, Сано се размина със забързани служители и патрулиращи войници. Израженията на всички бяха неприветливи като времето. Сано ускори крачка; чувстваше се неловко в изпълнената с напрежение атмосфера, предизвикана от убийството на владетеля Мицуйоши; почти долавяше мириса на предстоящото прочистване. Влезе в двореца и се отправи към едно уединено място, което бе посетил за първи път преди цяла вечност.
Тук, скрит сред лабиринт от коридори, правителствени кабинети и чакални, се намираше главният щаб на мецуке — разузнавателната служба на Токугава.
Мецуке заемаше помещение, чиито ограничени размери създаваха погрешна представа за властта, с която разполагаше. В отделения, зад преградни стени от хартия и дърво мъже пушеха тютюн и изучаваха окачени по стените карти; разговаряха или четяха зад бюрата, отрупани със свитъци, кутии за съобщения, книги и пособия за писане. При появата на Сано те вдигнаха глава и снишиха гласове.
В последното отделение бе коленичил облечен в черно самурай. Той вдигна поглед от статива за четене и се поклони на Сано.
— Поздрави, сосакан сама.
— Поздрави, Тода сан — отвърна на поклона Сано.
Тода Икьо бе старши агент от разузнаването и имаше толкова невзрачен вид, че ако се срещнеха някъде другаде, Сано можеше и да не го познае. Нито висок, нито нисък, нито дебел, нито слаб, нито млад, нито стар, Тода имаше уморени очи, а лицето му бе такова, че никой не би го забелязал в тълпата. Сано се бе съветвал с Тода и за други случаи и веднъж агентът му разказа как бе шпионирал правителствен служител, заподозрян в държавна измяна. Служителят изобщо не бил успял да разпознае Тода, макар че двамата работели в двореца и се разминавали по коридорите всеки ден. Бил екзекутиран, без дори да разбере кой го е изпратил на смърт.
— Ще ми отделиш ли малко време? — попита Сано, представяйки си как един ден самият той можеше да се окаже нищо неподозираща жертва на агент от мецуке.
— Разбира се — Тода му махна да седне до него. Апатичният му глас и жестове говореха за човек, който рядко напуска естественото си състояние на неспираща досада. — Предполагам, че посещението ти е свързано с разследването на убийството на владетеля Мицуйоши?
— Така е.
— И си дошъл при мен, защото са те засипали със слухове.
Сано се засмя тихо, за пореден път удивен от информацията на Тода. Агентът също се засмя.
— Не спирам да се изумявам колко високо се издигна, откакто се видяхме за пръв път — рече Тода.
Бяха се запознали по време на първия случай на убийство, което разследваше Сано, когато бе разкрил заговор срещу шогуна и бе дошъл в замъка Едо, за да докладва на мецуке.
— Да се издигнеш от полицай, поел на личен кръстоносен поход, до най-уважавания следовател на негово превъзходителство, не е малко постижение — отбеляза Тода. — Заемаш поста си вече четири години, което е цяло чудо, като се имат предвид всички неприятности, които ти се струпаха.
— А нима не е чудо, че въпреки собствените ти неприятности ти също запази поста си? — не се сдържа да отвърне подобаващо Сано.
Тода не бе повярвал на историята на Сано за заговора и по-късно шогунът бе наказал цялото тайно разузнаване, задето не бяха обърнали сериозно внимание на заплахата. Едни агенти бяха понижени, други — изхвърлени, трети — екзекутирани, ала Тода някак си бе оцелял. Сано подозираше, че той е запознат с тайните на множество членове на висшия ешелон на бакуфу и ги е принудил да го защитят.
— И двамата имахме късмет — усмихна се самодоволно Тода.
— Късметът е непостоянно състояние — рече Сано, — но може би ще успеем да съхраним своя, като си сътрудничим.
Изражението на Тода не се промени, но Сано усети мълчаливата му съпротива при намека, че е по-добре да му извърши услугата, за която щеше да го помоли. Агентите на мецуке имаха навика да трупат факти. Обичаха да знаят неща, неизвестни на другите; ревностно охраняваха уникалната си власт и искаха единствено те да притежават заслугата за запазването на Япония под контрола на бакуфу. Понякога обаче този навик се обръщаше срещу тях.
След случая „Черният лотос“ наяве излезе един доста смущаващ факт: оказа се, че от години в мецуке притежават подробен архив с данни за незаконните деяния на сектата и въпреки това не само не бяха успели да й попречат да спечели огромен брой последователи, но и бяха скрили тази информация от министъра на храмовете и гробниците, който се бе опитал да осуети плановете на „Черният лотос“ и бе потърсил мецуке за съдействие. По-нататъшното разследване разкри членове на сектата в собствените им редици. Тода беше оцелял от последвалата чистка, но дори и той не беше недосегаем. Убийството на владетеля Мицуйоши бе твърде деликатен политически въпрос и за Тода отказът да съдейства в разследването на Сано би бил равносилен на самоубийство.