Но инстинктът на Сано му подсказваше, че Глициния е още жива, а освен това имаше и друга причина, която намаляваше вероятността да е убита. Записките в дневника й разкриваха сценарий, който не включваше роля за финансовия министър и разкриваше, че изчезването й е доброволно бягство с любим. Сано обаче бе разбрал, че дори и записките й да бяха автентични и в тях да бе разказала истината, страниците, които бе прочел, представляваха само част от дневника. Може би тайнственият любовник от Хокайдо е имал същото собственическо отношение към Глициния като Нита и също като него я е ревнувал от клиентите й. Не беше изключено именно той да е убил последния клиент, когото тя е забавлявала, преди да напуснат Йошивара.
— Сигурно ще ти е интересно да научиш, че финансовият министър Нита бе арестуван рано днес сутринта — подхвърли Тода.
— Моля? — Сано замръзна намясто от изненада.
— Заради злоупотреби с държавната хазна — обясни Тода. — Процесът му трябва вече да е започнал — след което добави с лукава усмивка: — Тъй че, ако се нуждаеш от повече информация, няма да е зле да се отбиеш до съдията Аоки.
— Но аз още не съм приключил с разследването! Нита не може да бъде съден точно сега — Сано знаеше какво щеше да се случи с финансовия министър. Съзнанието, че Нита бе заслужил съдбата си, ни най-малко не намаляваше ужаса му. — Моля те, отмени процеса! — възкликна той разпалено.
— Съжалявам, но това вече не зависи от мен — Тода сви рамене и се загледа във враните. Те връхлетяха като черна орда над ливадата, където закряскаха и запърхаха с криле, докато кълвяха някаква храна. — Смея да отбележа, че същото може да се каже и за твоето разследване.
Домът на родителите на Хирата се намираше в банчо — района на запад от замъка Едо, където хатамото на Токугава притежаваха имения, оградени с плетове от жив бамбук. Макар че бяха служили дълго и вярно на шогуна, тези васали живееха в условия, които в най-добрия случай можеха да се нарекат скромни, и често се озоваваха твърде близо до мизерията заради растящите цени и все по-ниските си възнаграждения. Днес запълненият с паянтови постройки район изглеждаше запуснат и мрачен, а бамбуковите дръвчета бяха голи и изсъхнали. Хирата яздеше редом с други самураи по тесните кални пътища. Спря пред къщата на родителите си, която бе една от най-бедните в квартала.
Когато влезе през обикновената дървена порта, забеляза в двора четири коня със скъпи седла и юзди, които не бяха собственост на семейството му. Трима от малките му племенници тичаха покрай ниската къща и крещяха. Хирата завърза коня си и влезе в къщата. Когато закачи мечовете си в антрето, забеляза на закачалката до обикновените оръжия на баща си и дедите си четири украсени с орнаменти комплекта мечове, вероятно принадлежащи на посетителите. Продължи по коридора и завари къщата пълна с хора. Бабите му седяха в дневната и пушеха, като от време на време сгълчаваха малките, които играеха край тях. Хирата чу прислужниците да дрънкат със съдовете в кухнята, както и плача на бебе. Всеки път, като се върнеше вкъщи, мястото му се струваше все по-тясно и по-мрачно. А днес беше и студено, защото семейството му трябваше да пести гориво. Хирата поздрави бабите си и изпита чувство на вина, задето семейството бе принудено да понася всичко това, докато той се радваше на лукс и покой в жилището на Сано. Най-голямата му сестра, овдовяла наскоро, се приближи до него с бебе на ръце.
— Радвам се да те видя, братко — рече тя. — Хиляди благодарности за дрехите, които изпрати на децата.
Фактът, че по-голямата част от възнаграждението му отиваше за семейството, не намаляваше чувството му за вина. Преди да успее да попита кои са посетителите, баща му извика от гостната:
— Ти ли си, сине? Заповядай, влез.
Изпълнен с любопитство, Хирата се подчини. В гостната седяха родителите му и един самурай на средна възраст в пищни одежди. Близо до него бяха коленичили трима мъже в по-обикновени дрехи, очевидно свитата му. Майката на Хирата сервираше чай в най-хубавия им сервиз.
— Какъв късмет, че синът ми пристигна, докато сте тук — обърна се бащата му към госта и сетне рече на сина си: — Спомняш си многоуважаемия йорики Окубо.
— Разбира се — Хирата коленичи до баща си и се поклони на госта. Още докато работеше в полицията, йорики Окубо бе негов командир, а баща му бе служил под командването на бащата на Окубо. Но двата клана никога не бяха поддържали особено близки отношения и Хирата се зачуди каква ли бе причината, довела йорики в дома му. Той го поздрави учтиво: — За мен е чест да ви видя отново. Надявам се да сте добре.