— Именно — Янагисава поглади брадата си и изгледа Хошина с прикритото одобрение на учител, обучаващ интелигентен ученик.
— Трябва, освен това да има кръвна връзка с Токугава, така че правото на наследяване да остане в клана — Хошина направи кратка пауза, хвърли многозначителен поглед към Янагисава и после заговори с тон, в който се долавяше недвусмислен намек. — Следващия път, когато посетите сина си, моля, предайте му моите най-добри пожелания за успешно бъдеще. Нека бъде като глина в ръцете ви подобно на мъжа, когото няма да назова.
Дворцовият управител се засмя и изгледа Хошина с обич и гордост.
— Знаех си, че ще разбереш.
Кроеше план да издигне сина си на трона и да управлява чрез момчето! Безочието на съпруга й потресе госпожа Янагисава.
— Но как ще постигнете това, след като конкуренцията е толкова голяма? — попита Хошина. — Клоновете на рода Токугава ще изкарат на преден план своите роднини като кандидати за наследници. Всички, които имат претенции към диктатурата, или са на път към Едо, или вече са в двореца, търсейки възможности за аудиенция при шогуна. Виждали ли сте тълпата в преддверието?
— Вече убедих шогуна да приеме Йоримото — отвърна Янагисава самоуверено. — Приликата на момчето с мен ще напомни на негово превъзходителство за времето, когато двамата се срещнахме за първи път. Ще се почувства отново млад и податлив на съблазън. Спомените и страстта ще го направят твърде отзивчив.
Възнамеряваше да предостави на шогуна собствената си плът и кръв! Ала дори покварата му не бе в състояние да намали любовта на госпожа Янагисава към съпруга й. Не я беше грижа, какво бе направил с незаконните деца, които имаше от други жени.
— Ще позволите ли на сина си да тръгне по стъпките ви? — попита Хошина. Отдръпна се и скръсти ръце, изпълнен с опасения, които не тормозеха ни най-малко Янагисава.
Дворцовият управител замълча и дръпна от лулата си, явно обзет от леко колебание.
— Може да изглежда жестоко, но е наложително както за Йоримото, така и за мен самия. Мога да му дам добър пост в бакуфу, но има граница, над която не би могъл да се издигне без специални предимства.
Никога нямаше да стане шогун, госпожа Янагисава знаеше това, освен ако Токугава Цунайоши не го вземеше за любовник и не го осиновеше.
— И ако не подсигуря влиянието си в следващото поколение, никой от нас няма да преживее смяна на режима — продължи дворцовият управител.
Госпожа Янагисава знаеше също, че множеството врагове на съпруга й щяха да приветстват възможностите, предоставени от смъртта на шогуна. Ако дворцовият управител загубеше властта си, мигом щяха да го екзекутират заедно със синовете му. А какво щеше да стане с нея и Кикуко? И тях ли щяха да убият?
— Ако планът ми не успее, ти също няма да просъществуваш дълго при новия режим — рече Янагисава. — Но ако нещата се развият добре, тогава Сано ще бъде под моите заповеди, както и всички останали. Няма защо да се тревожиш, че ще те превъзхожда или ще ти попречи да получиш каквото си поискаш.
Ако съпругът й успееше да издигне сина си като следващия шогун, двамата с Хошина щяха да се радват на огромна власт и богатство. Но госпожа Янагисава не очакваше награда за себе си. Вероятно двете с Кикуко щяха да продължат да живеят както досега и перспективата изглеждаше ужасяваща почти колкото смъртта.
Хошина потъна в размисъл, а изражението му издаваше безпокойство.
— Негово превъзходителство може да управлява още много години.
— И би трябвало да се молим за това — отбеляза Янагисава, — защото сегашните условия предоставят много повече сигурност, отколкото могат да предложат бъдещите без значение, колко внимателно планираме действията си.
— Значи очаквате да уважа примирието ви със Сано и да чакам колкото е необходимо, докато обстоятелствата се променят и го поставят под ваш контрол? — в гласа на Хошина се долавяше обида.
Дворцовият управител само се усмихна.
— Или докато аз реша, че е време да прекратя примирието. Но иначе разполагаш с пълната свобода да предизвикваш Сано и да му причиняваш колкото си искаш неприятности.
Хошина се надигна с нескрито огорчение. Госпожа Янагисава почти го съжали, защото и той бе роб на съпруга й. И все пак разочарованието му я изпълни със злорадство. Когато бе дошъл да живее в дома й, си бе помислила да го отрови или пък да се промъкне в спалнята му през нощта и да му пререже гърлото. Някой ден можеше и да намери смелост да го убие, макар че се боеше от наказанието на съпруга си и не очакваше той да се заинтересува от нея само защото Хошина вече нямаше да го има. Засега бе насочила злобата си към Рейко.