Рейко бе родила син точно когато госпожа Янагисава бе осъзнала, че Кикуко никога няма да бъде като нормалните деца. Един ден същото лято, когато бе повела Кикуко на поклонение до храма Зоджо, търсейки духовно лечение за дъщеря си, тайно бе наблюдавала Рейко и Масахиро в градината на храма с група жени от замъка Едо. Докато гледаше как Масахиро бъбри и лудува, изпита неистова ожесточеност, защото той беше дете, каквото Кикуко никога нямаше да бъде.
Защо някои жени имаха толкова много, а други — толкова малко?
Този ден госпожа Янагисава бе стигнала до смътното, но изкусително убеждение, че светът съдържа ограничено количество щастие и Рейко разполага с повече, отколкото й се полага. Идеята изкристализира в увереност, че съпругата на сосакан сама е враг, откраднал от нейния късмет, и че ако Рейко бъде лишена от част от него, тя би могла да си възвърне онова, което й принадлежеше по право. Госпожа Янагасива нямаше представа, как би могла да постигне това, ала запознанството с врага й се стори добра първа стъпка. Ето защо бе отишла в двореца… където се бе случило нещо непредвидено.
Отначало госпожа Янагисава кипеше от яд, защото бе установила, че отблизо Рейко е още по-красива, а край Масахиро дъщеря й изглеждаше още по-недъгава. Ала Рейко бе толкова мила с нея, че тя бе обзета от колебание. Когато я попита кога да й отиде на гости, не беше сигурна дали търсеше начин да й причини зло, или да спечели приятелството й.
Долу дворцовият управител и Хошина станаха и излязоха от стаята. Кикуко се размърда под завивката, усещайки, че вече е безопасно. Макар да нямаше какво повече да чуе, госпожа Янагисава остана да лежи неподвижно, размишлявайки за онова посещение в къщата на Рейко. Спомняше си, че видя играчка конче в кабинета на сосакан сама и мъжка нощна риза на закачалка в стаята на Рейко. Къщата им бе място, където съпруг, съпруга и дете живееха в същинска задруга и където тя можеше да намери както душевен покой, така и поводи за завист. Госпожа Янагисава не беше сигурна дали да търси щастието, като причини болка на Рейко, или да се сближи с нея с надеждата и да прихване мъничко късмет. Но бе сигурна в едно. Ако можеше да помогне на Рейко в разследването на убийството, трябваше да го стори, защото така щеше да си осигури възможност да следва онези свои подбуди, които надделееха.
Глава 18
Рейко слезе от паланкина, влезе вкъщи и въздъхна отчаяно, когато прислужниците поеха наметалото й. Въпреки надеждите й да намери Глициния и любовника й от Хокайдо, проведените сутринта разговори бяха завършили с провал. Нито една от жените, които бе посетила, не знаеше нищо за тайнствения любовник. После бе отишла до имението на баща си в административния район недалеч от замъка Едо. Съдията Уеда, който се редуваше в изпълнение на задълженията с другите съдии на Едо, в момента бе в едномесечна почивка и делата се ръководеха от неговия колега съдия Аоки. Рейко бе попитала баща си дали по някакъв повод не е попадал на пришълец от Хокайдо. Уеда бе прегледал архивите си, но не бе открил в тях никаква следа. Рейко вече почваше да си мисли, че намереният от Хирата дневник е подправен.
Потисната и тъжна, тя влезе в детската стая и завари Масахиро да спи. До него с отегчен вид седеше Охана, която, щом видя Рейко, веднага изпъна рамене и вирна глава.
— Рейко сан! Най-накрая се върнахте — усмихна се тя. — Измръзнахте ли в този студ навън? Да ви донеса ли купичка горещ чай?
— Да, ако обичаш, ще ми дойде добре — отвърна Рейко.
Охана бързо излезе. Рейко седна и докато наблюдаваше как Масахиро спи, се замисли каква да бъде следващата й стъпка, след като никой от обичайните й източници не й бе предоставил каквато и да било следа. Скоро Охана се върна и й поднесе димяща купичка чай.
— Благодаря ти — измърмори Рейко разсеяно.
— Вие със сосакан сама търсите куртизанката Глициния, нали?
— Да — Рейко погледна бавачката с изненада. Тя никога не обсъждаше случаите на Сано с прислугата и макар че според нея те подслушваха, не си позволяваха да прекрачват границата на благоприличието, като обсъждат чутото.
— Аз май мога да ви помогна — каза Охана.
Рейко я погледна по-внимателно, оценявайки хитрата й усмивка, очите й — подобни на черен кварц, тъмни и проницателни, елегантния й червен колан. От няколкото детегледачки, които бе наела, най-малко харесваше Охана, макар че тя работеше добре, беше внимателна с Масахиро и той я обичаше. Рейко смяташе, че Охана е твърде суетна и все се старае да се докара пред господарите си.