— Върнах се вкъщи след пазар — поясни госпожа Юе — и заварих Глициния в стаята си. Беше пораснала, красива и облечена по последна мода — жестокият поглед отново придаде суров израз на чертите й. — Разрязваше дрехите ми с нож. Около нея на пода вече имаше цяла купчина накълцан плат. Попитах я: „Как влезе тук? Какво си мислиш, че правиш?“ А тя ми отвърна: „Освободиха ме. И сега ти се отплащам за онова, което ми стори“. След което се облекчи върху съсипаните ми одежди. Изкрещях: „Махай се от тук!“, а тя се засмя и каза: „Дано се преродиш в позорния живот, който аз трябваше да изстрадам“. И си отиде. Това беше последната ни среща. Прав й път! — завърши гневно госпожа Юе, а очите й проблясваха с едва сдържана ярост.
Макар че грубата недодяланост на Глициния отврати Рейко, тя разбираше потребността на куртизанката да си отмъсти. А и историята предлагаше възможна следа.
— Кой е освободил Глициния? — попита Рейко.
— Не ми каза. По-късно чух, че бил някакъв богат висш служител.
Едно нещо в тази история озадачи Рейко. Тя попита:
— Ако този човек е освободил Глициния, тя защо се е върнала в Йошивара?
— Не знам — устните на госпожа Юе се изкривиха в неприятна усмивка. — Но се радвам, че е така.
Рейко реши, че трябва да разбере кой е бил този мъж. Може да е поддържал връзка с Глициния и да знае къде е.
— Тя имаше ли близки приятелки, с които бих могла да поговоря? — Рейко реши, че ще продължи да проучва миналото на Глициния, което, изглежда, представляваше богат източник на прозрения.
— Имаше едно момиче — Юя. Живееше надолу по улицата, когато двете с Глициния бяха малки. Чух, че и тя била пропаднала, но не знам какво е станало с нея.
— Ако се видите с Глициния или получите някаква вест от нея, бихте ли изпратили съобщение в имението на съпруга ми в замъка Едо, за да ме уведомите?
— Непременно — отвърна госпожа Юе със злобен кикот, който издаваше с какво удоволствие би предала дъщеря си на сосакан сама. — Съпругът ви смята ли, че Глициния е убила владетеля Мицуйоши?
— Разследва и тази възможност — призна Рейко.
— Е, можете да му кажете, че тя е достатъчно подла, злобна и лукава да бъде убийца — заяви госпожа Юе. — А когато я залови, с най-голямо удоволствие ще го заявя на процеса й.
Глава 19
Стражите пред съда отвориха широката, украсена с дърворезба порта пред Сано. Той и четирима от детективите му влязоха в дълбокото мрачно помещение, изпълнено с мъже, които бяха коленичили в редове по цялото протежение на ширасу — част от пода, покрита с бял пясък, символ на истината. Там бе коленичил финансовият министър Нита. Със сведена глава и оковани китки, той стоеше в предната част на помещението с лице, обърнато към ниския подиум. Върху подиума, ограден от двама секретари, които се бяха разположили зад бюра, снабдени с хартия и пособия за писане, седеше съдията Аоки.
Сано и хората му коленичиха в задната част на публиката. Съдията се обърна към Нита с дрезгав, но звучен глас:
— Току-що чухме доказателства, че сте крали от хазната.
Сано си помисли, че лицето на съдията му напомня пъпеш — заострено и с дълбоки бръчки; очите му пък бяха като черни камъни в бразди. Беше облечен в строга черна роба, украсена със златни гербове. Плешивият му скалп отразяваше светлината от фенерите над подиума.
— Ако желаете, можете да не отговаряте.
— Признавам, че взех парите, излъгах доверието на господаря си и се опозорих — заяви Нита.
Тихите му думи не изразяваха никакви чувства, но раменете му бяха увиснали в отчаяние. Както всички знаеха, наказанието, налагано от Токугава за кражба, бе смърт.
— На това основание ви обявявам за виновен в злоупотреба и в държавна измяна — заяви съдията Аоки.
Сано пое въздух, за да помоли Аоки да забави екзекуцията, докато бъде разрешен случаят с убийството на владетеля Мицуйоши. Не беше изключено да му потрябва нова информация от Нита и затова той държеше всички заподозрени да са живи, докато не успее да разкрие убиеца. Но съдията заговори първи:
— Ще изчакам с присъдата ви, тъй като сте обвинен и в друго тежко престъпление — заяви той към Нита. — Сега ще бъдете съден и за убийството на владетеля и Мицуйоши.
Потресен, финансовият министър рязко вдигна глава. Сано остана като зашеметен, без да може да повярва на ушите си. Съдията Аоки възнамеряваше да съди Нита за убийството тук и сега, а дори не бе уведомил Сано! После си даде сметка, че трябваше да го очаква. Съдията се домогваше до по-висок пост и нито за миг не се бе отказвал от опитите си да получи повишение. Той вечно намираше начин да се промъкне в делата на бакуфу с надеждата да впечатли шогуна. И тъй като не му се струваше достатъчно да осъди финансовия министър само за злоупотреба, бе решил да се възползва от възможността да докаже, че Нита е и убиецът на наследника на шогуна.