— Ще наредя детективите ми да претърсят всички бани — заяви Сано.
— Преди около четири години някакъв мъж откупил свободата на Глициния — продължи Рейко. — Майка й няма представа, как се е озовала обратно в Йошивара, нито знае името на мъжа. Но според слуховете бил самурай на висока длъжност. Мисля, че трябва да опитам да разбера кой е, защото може да ни отведе при Глициния, ако Юя не успее.
Сано бе обзет от смут. В главата му прозвуча сигнал за тревога, лошият ден заплашваше да стане още по-лош. Точно както се опасяваше, диренията на Рейко във връзка с Глициния щяха да я отведат до него. Усетила промяната в атмосферата, Рейко сбърчи чело, недоумявайки:
— Случило ли се е нещо?
Сано видя, че Хирата го наблюдава, за да разбере дали възнамерява да каже на Рейко за връзката си с Глициния. Трябваше ли да разкрие пред съпругата си онова, което бе крил толкова време? При положение че щяха да продължават разследването заедно, нима имаше избор? Обзе го паника.
В този момент на прага се появи един прислужник.
— Извинете, господарю, но току-що пристигна писмо за вас. Пратеникът каза, че е спешно — той му поднесе калъф за свитъци — изработен от бамбук цилиндър, запушен в краищата с дървени тапи.
— Благодаря — изпитал облекчение, Сано отвори калъфа, разгъна писмото и го прочете на глас:
Ако искате да научите нещо важно за убийството на владетеля Мицуйоши, идете в къщата на хълма, която е собственост на хокан Фуджио.
Съобщението завършваше без подпис, но пък имаше упътване, как се стига до споменатата къща.
Сано, Хирата и отряд детективи и войници се отправиха нагоре по хълмовете на север от Едо. Яздеха по криволичещ широк път, който се катереше нагоре по гористите склонове. Конете препускаха по замръзналата земя, по която рядко минаваха хора след края на лятото, когато гражданите на Едо се отправяха към хълмовете да дирят спасение от жегата. На фона на потъмняващото небе изгряваше луната — увиснал сред звездите бляскав сребърен полумесец с филигранна украса от сенки.
— Когато казах на Фуджио, че държа да претърся къщата му, останах с усещането, че крие нещо — обърна се Сано към Хирата. — Очевидно не е искал да разбера, че има и другаде къща, освен в Имадо, където живее със семейството си.
— Надявам се, ще намерим нещо, което си заслужава — без да знае, Хирата изрече на глас и надеждите на Сано.
Но и двамата бяха скептични по отношение на следата. Преди да напуснат града, се бяха опитали да разберат кой бе изпратил писмото. Беше го доставил един от разносвачите в крепостта, който от своя страна го бе получил от стражите при главните порти. Те казаха, че им го бил донесъл някакъв мъж, но не можели да си спомнят нищо за него, защото приемали безброй съобщения от най-различни хора. Писмото бе написано на евтина, обикновена хартия с непознат за Сано почерк. Макар и двамата с Хирата да се опасяваха, че е фалшиво, не можеха да си позволят да не му обърнат внимание.
Залезът се стопи до бледа червеникава ивица на хоризонта и хълмовете потънаха в мрак. Сано забеляза силует на къща с островръх покрив и издадена напред веранда.
— Ето я — съобщи той.
Оставиха конете си в подножието на стръмна тясна пътека, а с тях и двама войници да ги пазят. Докато се катереха нагоре, стана още по-студено. Пътеката и криволичеше и не можеше да се види какво има напред. Стволовете на дърветата и гъстите храсти преграждаха светлината на фенерите и тя бе ограничена в съвсем тясно пространство около Сано и хората му. В гората не помръдваше нищо друго; единствените звуци, които се чуваха, бяха стъпките им по каменистата пътека, тежкото им дишане и тихото ромолене на поток в далечината. Откакто бе станал сосакан сама на шогуна, Сано бе обект на многобройни нападения и ги помнеше отлично.
Дали анонимното съобщение не бе примамка за засада?
Пътеката внезапно свърши при едно сечище. Там се намираше и къщата — малка паянтова колиба. Изглеждаше като евтина лятна вила и въпреки това Сано инстинктивно се напрегна, предусещайки дебнеща опасност.
— Внимавайте! — прошепна на хората си.
Стражите вървяха най-отпред, предпазливо вдигнали фенери, докато се промъкваха през високата до колене трева, която шумолеше под стъпките им. Следваха ги Сано и Хирата, а детективите завършваха колоната, като внимателно оглеждаха околността за някакви признаци за опасност. Вятърът утихна и гората потъна в тишина; долавяше се приглушеното ромолене на потока. Някъде далеч се разнесе вой на куче или вълк. Когато групата приближи къщата, фенерите осветиха потъмнели от времето дъсчени стени, сламен покрив, прозорци с дървени решетки и врата, очертана от виещите се стъбла на лози.