Сано спря близо до прага и даде знак на стражите да обиколят и да огледат постройката. Те се подчиниха и скоро след това се върнаха, поклащайки глава, за да покажат, че не са видели никаква заплаха. При втори знак от страна на Сано отвориха вратата и поднесоха фенерите към тъмното пространство на вътрешността. Светлината проникна в тесен и празен коридор и Сано кимна; стражите влязоха пред него. Фенерите разплискаха светлината си върху хартиените стени. Сано пое въздух, опитвайки се да долови мириса на опасност, но студът бе сковал обонянието му и той не усети нищо.
— Тук няма никой — каза Хирата, изричайки на глас онова, което Сано бе установил.
Чу се неясен звук от плъзгане, при който сърцето на Сано подскочи; всички трепнаха. Десниците стиснаха дръжките на мечовете. Един от стражите поднесе фенера си в кухнята, обзаведена с пособия за готвене, подредени на рафтове, и измазано с хоросан огнище. Помещението беше празно, вероятно някой гризач, търсещ храна, бе предизвикал звука. Всички си отдъхнаха и топлият въздух от дробовете им замъгли стаята; въпреки това, докато пристъпваха към съседното помещение, Сано усети как инстинктите му изпратиха рязък предупредителен сигнал.
Подът на другата стая бе застлан с татами — сламена рогозка; в нишата се виждаше ваза със сухи цветя. Върху една масичка имаше малка клетка за щурец, съд със саке и сгънато ветрило — останки от лятото. Върху черен дървен сандък бяха оставени някакви хартии. Хирата ги взе и ги подаде на Сано.
Бяха партитури с името на Фуджио. Оставаше една, последна стая. Докато групата приближаваше, Сано забави крачка. Каквото и да откриеше, трябваше да бъде там.
Тясното пространство, което видя от прага, изглеждаше пусто и безжизнено като останалата част от къщата. От тавана се спускаше бяла муселинова мрежа против комари и се диплеше около сложен на пода футон. Върху него имаше нещо, което на пръв поглед приличаше на голям сгърчен вързоп от плат. После Сано видя, че от единия край на вързопа и извън мрежата против комари стърчи човешка ръка, която завършваше със сгърчени пръсти. Вързопът се оказа човешко тяло — слабо и свито, на жена в пъстро кимоно. Това, че лежеше тъй неподвижно в тази студена и пуста къща, можеше да означава само едно.
— О, небеса! — прошепна Сано.
Останалите се втурнаха в стаята. Сано отметна мрежата против комари и всички възкликнаха ужасени. Тялото бе обезглавено, вратът стърчеше като и грозен пън от обезобразена човешка плът, съсирена и кръв и отсечена кост. В главата на Сано прозвуча момичешки глас: „Тя носеше черно кимоно на морави цветове от глициния и зелени клонки“. Дрехата върху трупа без съмнение отговаряше напълно на описанието, което бе дала камуро Чидори:
— Глициния! — промълви Сано потресен.
Рейко лежеше в леглото, потънала в неспокоен сън часове след като Сано бе потеглил за къщата на Фуджио. В един момент до съзнанието й стигнаха нечии тихи стъпки в коридора отвън. Тя трепна, събуди се, притаила дъх, и се втренчи в мрака на стаята си.
Рейко знаеше, че имението се охранява добре, но след случая „Черният лотос“ шумовете посред нощ я изпълваха с ужас, че някой може да я нападне. Тя сграбчи кинжала, който държеше до леглото си, и безмълвно се промъкна нататък по коридора, треперейки от студ и страх. Откъм банята проникваше светлина, вътре се движеше човешка сянка. Надничайки предпазливо през отворената врата, Рейко видя Сано, който се събличаше. Тя отпусна кинжала и влезе в помещението.
— Радвам се, че си вече вкъщи.
Сано кимна навъсен, без да я поглежда. Той пусна пояса си на застлания с дървени плочки под и после разпаса панталоните си. Смъкна робата и чорапите си. Рейко забеляза, че ръцете му треперят. Изваяните мускули на стомаха му се свиваха в спазми, докато махаше препаската си. Той клекна, изпразни ведро с вода върху себе си и потръпна от ледената струя.
Разтревожена от странното му поведение, Рейко остави настрана кинжала и клекна до него.
— Какво се случи в къщата на Фуджио?
Сано взе торбичка със сапун от оризови трици и яростно започна да търка тялото си. Гласът му прозвуча глухо между тракащите му зъби:
— Намерихме труп на жена.
— О-о! — сега Рейко разбра защо Сано се къпеше посред нощ. Искаше да отмие духовното омърсяване от допира със смъртта. Тя отложи въпросите си за по-късно и каза: — Нека ти помогна.
Запали мангала с дървени въглища. За щастие водата в кръглата дървена вана бе все още топла, загрята по-рано за нейната баня. Рейко изми гърба му и го изплакна. Той влезе във ваната, като стенеше, докато се потапяше до брадичката, и после затвори очи. Тя коленичи до него. Постепенно Сано се успокои и престана да трепери.