— Тялото беше облечено в кимоното, което Глициния е носела в нощта на убийството, когато е изчезнала — обясни той отпаднало.
Потисната, Рейко попита:
— Но не знаеш със сигурност дали е нейното тяло?
— Главата на жената беше отсечена.
Рейко ахна приглушено.
— От това ли е умряла?
— Не знам още. Наредих на хората ми да отнесат тялото в моргата на Едо, искам доктор Ито да го огледа. Но без съмнение не е естествена смърт. Била е убита.
— Край нея имаше ли оръжие?
Сано отвори широко очи, които бяха хлътнали в орбитите си и изглеждаха така, сякаш виждаха не Рейко, а сцената на убийството.
— Претърсихме цялата къща, но не открихме нищо. Убиецът може да е отнесъл оръжието или да го е захвърлил някъде в гората. Както и главата й.
Странно усещане за отдалеченост между нея и Сано я изпълни с тревога. Тази вечер разследването, което според очакванията й трябваше да ги сближи, изглежда, ги бе отчуждило още повече. Но може би това бе просто временно състояние, причинено от тягостното му изживяване.
— Мислиш ли, че Фуджио е убил Глициния?
— Тя беше в къщата му. Това го поставя под подозрение.
Рейко усети, че Сано не е разстроен само защото бе открил труп и бе загубил свидетел, имаше и нещо повече. Искаше да го попита какво е, но сдържаността му я възпря. Вместо това му зададе друг въпрос:
— Как се е озовала там Глициния?
— Възможно е Фуджио да я е извел тайно от Йошивара и да я е скрил в къщата си — Сано говореше така, сякаш с мъка изричаше всяка дума; беше се втренчил във водата пред себе си.
— Нима не е могъл да намери друг начин, вместо да я убива в собствената си къща, да оставя трупа й там и да насочва подозренията към себе си?
— Може да е смятал, че никой няма да я открие във вилата. Ако не беше онова съобщение, и аз нямаше да търся там.
Тя усети, че Сано не й казва всичко.
— Ако Фуджио наистина е убил Глициния, това означава ли, че е убил и владетеля Мицуйоши?
— Вероятно.
— Възможно ли е някой друг да е намерил Глициния и да я е убил? — Рейко се чувстваше отвратително, че й се налага да кара Сано да говори, когато той очевидно предпочиташе мълчанието, но двамата трябваше да решат какво значение имаше новото убийство за случая.
— Всичко е възможно — отвърна Сано със същата неохота. — Но кой друг, освен Фуджио би могъл да знае, че тя е в къщата?
— Може би някой пътник, който случайно се е натъкнал на нея?
— По това време на годината по тези хълмове няма много пътници, макар че не е изключено да е била убита от бандити, които извършват грабежи по летните вили. Най-вероятно смъртта й е свързана с убийството на владетеля Мицуйоши; онзи, който я е причинил — също.
Рейко се надяваше, че ако продължат да говорят, Сано ще сподели с нея какво го безпокои.
— Кой би желал Глициния да е мъртва, а убийството й да бъде приписано на Фуджио? — Сано обаче не отговори и тогава Рейко предположи: — Може да е човекът, пратил съобщението.
Сано отпусна глава на ръба на ваната, затвори очи и въздъхна тежко. Тревогата на Рейко нарастваше.
— Болен ли си? Да ти приготвя ли лечебен чай?
Той преглътна през свито гърло:
— Не, добре съм.
— Ако предпочиташ да бъдеш сам… — макар че не й се щеше да го оставя в това състояние, тя се изправи.
— Не си отивай — с явно усилие Сано отвори очи, вдигна глава и срещна погледа й. — Трябва да поговорим.
Рейко изчака, обзета от напрежение заради онова, което й предстоеше да чуе. Един удар на сърцето й отекна в зловещо мълчание. Сано каза:
— Възможно е мъртвата да не е Глициния, а сцената с трупа в къщата да е подготвена нарочно, за да ме отклони по грешна следа.
— И главата да е била отрязана, за да смяташ, че е Глициния — Рейко остана с усещането, че темата на разговор е различна от онази, която Сано бе възнамерявал да подхване първоначално. — Само че ако не е Глициния, тогава кой може да е?
— Надявам се, че доктор Ито ще предложи някакви отговори.
— Това убийство не хвърля ли съмнение върху присъдата на финансовия министър Нита?
— Ако жертвата е Глициния и убийството е станало след задържането на Нита — да. Изчезването й от Йошивара и смъртта на владетеля Мицуйоши са свързани и ако Нита се окаже невинен за едното, вероятно няма вина и за другото.
Тази теория, която оправдаваше решението му да продължи разследването, не разсея меланхолията му.
— През цялото това време бях убеден, че Глициния е жива.
Рейко усети у Сано скрито вълнение, което й се стори по-силно от онова, което очакваше да предизвика в душата му една заподозряна в убийство непозната. Смътна обезпокоителна мисъл прониза съзнанието й.