Нямаше никакви доказателства, че е пребивавал в къщата наскоро. Възможно бе жената да е отишла там по своя воля. Хирата вече се питаше дали изобщо се е криела там. В печката и мангала нямаше следи от скорошен огън, единствената храна в къщата бяха малко стари сушени плодове, а и тоалетната не миришеше така, както би трябвало, в случай че някой я бе използвал напоследък. Жената може да е била отведена там и убита незабавно от човек, който би искал да лепне убийството на Фуджио.
От друга страна, не беше изключено Фуджио да е виновен, но да не е допускал, че трупът ще бъде открит, и затова да не е смятал, че ще има нужда от алиби. Историята за тайнствената любовница може просто да е най-доброто, което успя да изфабрикува, след като бе принуден да дава обяснения.
— Смятам, че вчера си ходил в къщата да видиш Глициния — каза Хирата. — Нищо чудно тя да не е искала да стои сама в студа и да се е оплакала. Ти си се почувствал притиснат, защото не си имал къде другаде да я приютиш. Двамата сте се скарали. Нещата са излезли от контрол. И ти си я убил.
— Изключено — Фуджио промени стойката си, стъпвайки здраво на земята.
— Или пък си възнамерявал да я убиеш от самото начало, защото тя те е видяла да намушкваш владетеля Мицуйоши.
— Убийството му е дело на финансовия министър Нита — обяви Фуджио тържествуващо. — Вече чух новината.
— Ти си убил Глициния, преди да разбереш, че Нита е осъден — предположи Хирата. — Страхувал си се, че ще каже на полицията, че ти си убиецът, и затова не си я оставил жива.
В погледа на Фуджио се мярна разбиране, че нещата изглеждат точно така… и че именно по този начин ще ги изтълкува и съдията, който ще го съди за убийство.
— Не съм убил владетеля Мицуйоши! — заяви разпалено той. — Нито Глициния! Някой е сложил тялото й в къщата ми, за да ме набеди в убийството й — слабата му фигура видимо се напрегна, връхлетяна от паника. Хирата се хвърли напред, за да го сграбчи, но в същия миг хокан се обърна и хукна през оризището.
— Ей! Върни се! — Хирата се втурна след него и извика към детективите си: — Спрете го!
Фуджио се запрепъва в буците пръст, полите на дрехата му се развяваха, а той размахваше отчаяно ръце. Хирата тичаше след него задъхан, опитвайки се да го настигне. Скоро Фуджио забави темпото; краката му все повече натежаваха от умора. Хирата взе да скъсява разстоянието помежду им, накрая се хвърли напред и сграбчи Фуджио през кръста.
Хокан се просна по лице, а Хирата се тръшна отгоре му. Фуджио остана да лежи на земята.
— Арестуван си!
След като финансовият министър бе умрял, отнасяйки със себе си тайната за своята вина или невинност, Хирата не можеше да рискува и да допусне който и да е от останалите двама заподозрени на Сано да избяга. Дори и да се окажеше, че не е убил наследника на шогуна, Фуджио продължаваше да бъде главен заподозрян в убийството на намерената в къщата му жена.
— Пак този мой глупав навик да бягам дори когато съм сигурен, че ще ме хванат — отбеляза Фуджио с пресилен ироничен смях. — Този път обаче си заслужаваше.
Макар че Сано обикновено се движеше с антураж, който да му оказва съдействие и да бъде в съответствие с високия му ранг, затворът на Едо бе място, където предпочиташе да отиде сам.
Мястото, което представляваше укрепена тъмница, оградена с рушащ се каменен зид и наблюдателници, се извисяваше над бедните квартали на североизток от Нихонбаши. Вътре тъмничарите подлагаха на мъчения затворниците, за да изтръгнат от тях самопризнания, а осъдените вече престъпници очакваха своята екзекуция. Освен това в затвора се помещаваше и моргата, в която се изпращаха труповете на граждани, починали от естествена смърт, природни бедствия или от упражнено насилие. Там доктор Ито, завеждащият моргата, често оказваше съдействие на Сано със своите медицински познания и вещина в разследванията. Тъй като аутопсията и всякакви други процедури, които се свързваха с чуждоземната наука, се смятаха за незаконни, Сано държеше колкото се може по-малко хора да знаят за посещенията му в затвора на Едо.
Доктор Ито го посрещна на вратата на моргата — ниска постройка с лющещи се хоросанови стени.
— Радвам се да ви видя.
Прехвърлил седемдесетте, доктор Ито имаше бели коси, които увенчаваха мъдрото му, набраздено от бръчки лице като снежен калпак, и носеше синя лекарска престилка. Преди години той бе заловен да упражнява забранена чуждоземна наука, която бе усвоил от холандски търговци. Бакуфу се бяха отказали от обичайната присъда — изгнание, и го бяха осъдили до края на живота му да работи в моргата на Едо. Там, необезпокояван от властите, доктор Ито бе продължил научните си експерименти.