— Моля, повярвайте, че не бих прекъснала работата ви… освен по неотложна причина — гласът на госпожа Янагисава се сниши. Тя млъкна за момент, като нервно опипваше с пръсти краищата на вързопа. После довърши рязко: — Миналия път, когато се видяхме… аз ви казах, че ще направя каквото мога, за да помогна в разследването на съпруга ви. Затова дойдох днес.
Кикуко си тананикаше някаква песен без мелодия, като въртеше глава ту наляво, ту надясно. Рейко изгледа госпожа Янагисава изненадано.
— Попаднали сте на информация, която ще подпомогне разследването на убийството? — Рейко беше вперила поглед във вързопа, който държеше гостенката й, а чувствата й се люшкаха между скептицизма и надеждата.
За момент госпожа Янагисава се намръщи и това помрачи изражението й.
— Ще ми се да можех да кажа, че моята находка ще подпомогне съпруга ви… но се опасявам, че е обратното. Мога ли да обясня?
Рейко кимна и госпожа Янагисава продължи:
— Ето какво донесоха вчера на съпруга ми.
Тя развърза вързопа и отвътре се показа четириъгълен пакет, увит в груба кафява хартия и завързан с дебела връв. Рейко зърна думите:
За почитаемия дворцов управител Янагисава. Лично и поверително, написани с непохватни черни йероглифи.
— Съпругът ми не си беше у дома — продължи госпожа Янагисава. — Чух секретарите му да казват, че не знаят кой изпраща пакета, и да се питат дали да го отворят. Накрая решиха да не го пипат и го оставиха на бюрото на мъжа ми. Това възбуди любопитството ми. Отидох в кабинета, мушнах го в ръкава си и го отнесох в стаята си.
Рейко седеше безмълвна и удивена, че някой може да посмее да открадне от дворцовия управител.
Госпожа Янагисава въздъхна:
— Ако съпругът ми открие какво съм сторила, ще ми се ядоса. Но когато надзърнах в пакета… разбрах, че съм длъжна да поема този риск.
Настоятелният й и изпълнен с копнеж поглед потърси очите на Рейко.
— Вие бяхте тъй мила с мен, ето сега имам възможност да ви се отплатя. Този пакет представлява ужасна заплаха за вашия съпруг. Донесох ви го, за да разберете каква е опасността… и за да може той да защити и себе си, и вас.
— За какво става въпрос? — попита Рейко озадачена и разтревожена.
Кикуко издаде силен тържествуващ звук, след което взе да прави физиономии и да се полюшва напред-назад. Госпожа Янагисава сложи ръка на рамото на момичето, за да го успокои.
— Може би е най-добре да видите сама, вместо аз да ви обяснявам. Моля, приемете това с най-искрените ми пожелания за сполука и ми позволете да се сбогувам с вас до следващата ни среща.
Тя протегна към Рейко пакета и й го поднесе с поклон.
— Искрени благодарности — каза Рейко, приемайки подаръка.
Веднага щом гостите й си отидоха, тя отнесе пакета в стаята си и затвори вратата. Изгаряща от нетърпение и в същото време скована от страх, отвърза връвта и разопакова хартията. Вътре имаше книга, подвързана с бледолилава коприна. През специално направени за целта дупки близо до основата бе промушена зелена панделка. Тази външност й бе позната и я накара да изтръпне. Рейко отвори книгата.
Първата от близо двайсетината страници от тънка оризова хартия носеше надпис Дневникът на Глициния.
Даймио притежаваха големи и добре укрепени имения в областите на югоизток от замъка Едо. Провинциалните владетели живееха там през четирите месеца, които прекарваха в столицата всяка година. На това място законодателството на Токугава изискваше от тях да оставят семействата си като заложници, когато се връщаха в своите провинции, за да се предотвратят евентуални бунтове. Сега Мидори пътуваше в своя паланкин надолу по широка улица, изпълнена със самураи на коне.
Редове от едноетажни постройки, чиито бели гипсови стени бяха украсени с черни плочки, наредени в различни геометрични фигури, заобикаляха всяко имение и осигуряваха подслон на хиляди васали, които служеха на даймио. В именията се влизаше през тежки порти, увенчани с керемидени покриви и високи стражници с неизменни постове. Когато паланкинът на Мидори спря пред портата, която носеше герба на клана Ниу, изобразяващ морско конче, брадичката й затрепери от тревога.
Преди време това бе нейният дом, но мястото тя свързваше с лоши спомени и се връщаше там само при крайна нужда. Ако не беше нареждането на баща й, както и надеждата да възобнови шанса си да се омъжи за Хирата, тя не би стъпила повече тук.
Във вътрешността на имението множество самураи патрулираха из просторен двор или седяха в предназначените за стражите помещения. Постройките за офицерите образуваха вътрешна стена около къщата на даймио — просторен комплекс от наполовина дървени сгради, повдигнати на гранитни основи и свързани с покрити коридори и пресичащи се керемидени покриви. При вратата, водеща към личната стая на владетеля Ниу, Мидори срещна Окита — главния васал на баща й.