— Има ново развитие — съобщи му Сано. — Трябва да ти съобщим нещо.
Той му описа новия дневник. След като обсъдиха възможните последствия от появата му, Хирата заяви:
— Дойдох да ви съобщя, че съдията Аоки е наредил Фуджио да бъде изведен от затвора и откаран в съда. Един наш информатор току-що донесе вестта. Освен това шогунът желае да ви види незабавно.
— Съдията се намеси отново — отбеляза Рейко разтревожена.
— Сякаш положението и без това не е достатъчно сложно, та шогунът трябва да ме вика да му обяснявам защо съм защитавал финансовия министър Нита на процеса му — неприятно предчувствие прониза Сано. Той стана и нареди на Хирата: — Иди в съда и разбери какво става. Аз ще бъда в двореца.
Когато пристигна в приемната на шогуна, Сано установи, че членовете на съвета на старейшините вече са заели своите обичайни два реда на по-високото ниво на пода. Шогунът седеше на подиума, дворцовият управител Янагисава бе коленичил на по-долното ниво, вдясно от него, а полицейският началник Хошина бе седнал от лявата му страна. Токугава Цунайоши имаше болнав вид, беше със зачервени очи и тъмни сенки. Като трепереше видимо, втренчи гневен поглед в Сано.
Смразен от ужас, докато коленичеше и се покланяше, Сано си даде сметка, че точно както се опасяваше, бе предизвикал бурния гняв на шогуна.
— Безкрайни извинения, че съм предизвикал гнева ви, ваше превъзходителство — макар и треперещ, той се опитваше да изглежда спокоен. — Не можех да оставя съдията Аоки да осъди финансовия министър и да приключи следствието, след като имаше сериозна вероятност Нита да се окаже невинен.
— Разбира се, че Нита беше невинен! — гласът на шогуна се извиси до истеричен крясък. И докато Сано слушаше изумен, Токугава Цунайоши продължи: — Не той е убил братовчед ми, убиецът си ти!
Сано усети как шокът отекна в тялото му. Шогунът го обвиняваше? Какво ставаше тук? Ужасен, той се огледа и погледът му се спря на Хошина.
— Сосакан сама изглежда озадачен, ваше превъзходителство — отбеляза Хошина с изражение на самодоволство и злорадство. — Ще позволите ли да го осветля?
Токугава Цунайоши кимна и се разтърси от ридание. Хошина се обърна към Сано:
— Аз намерих изчезналия дневник на Глициния. В него се говори за гнусна връзка между двама ви. Тя пише, че сте я използвали за удоволствие и после сте я захвърлили. Пише, освен това, че сте наричали негово превъзходителство жалък идиот и че сте възнамерявали да убиете владетеля Мицуйоши, за да няма пречки негово превъзходителство да осинови вашето момче и да го направи свой наследник. Аз показах дневника на уважаемия дворцов управител. Двамата заедно решихме, че трябва да го предоставим на негово превъзходителство, както и сторихме.
Янагисава наклони глава в знак на мълчаливо съгласие със своя любовник. Тревога и смут обзеха Сано. Госпожа Янагисава бе казала на Рейко, че съпругът й е получил дневника от анонимен приносител. Дали беше излъгала, или Хошина тайно бе отворил пакета, след което се бе престорил, че е намерил дневника другаде, за да впечатли своите господари?
Но както и да е излязъл наяве, дневникът е бил предоставен на шогуна и прочетен от него, преди госпожа Янагисава да го открадне. Опитът й да помогне на Рейко бе пропаднал. Сано бе унищожил дневника твърде късно и Хошина го бе използвал срещу него.
— Никога не съм обиждал негово превъзходителство — рече Сано, а паниката му се неутрализираше от гнева, който изпитваше към своя враг. — Нито съм бил каквато и да е заплаха за владетеля Мицуйоши. Не съм го убил и не кроя планове да издигна сина си във властта. Дневникът е подправен.
Хошина го изгледа със самонадеяна усмивка.
— Клиенти от публичния дом „Великият Миура“ го разпознаха като дневника на Глициния.
— Ти подкупи ли ги? Или ги заплаши, че ще ги убиеш, ако не кажат онова, което искаш? Ти си го написал, за да ме унищожиш — Сано вече беше убеден, че е така. — Признай си!
Озадачен, шогунът отмести поглед от Сано към Хошина, който седеше невъзмутимо.
— Аз не съм авторът на този дневник. Сосакан сама се опитва да се спаси, като обвинява мен.
— Нека го огледаме и сравним почерка с вашия — тъй като дневникът бе вече само пепел, Сано се надяваше, като принуди Хошина да признае, че дневника вече го няма, това да намали опасността за него самия.
— Дневникът изчезна — заяви Хошина невъзмутимо.
— Колко удобно за теб, че никой не може да го огледа внимателно — отбеляза Сано.
Хошина го изгледа с насмешка.
— И колко още по-удобно за вас, ако го бяхте откраднали, преди да го прочетем, а не след това.