— Разследването се води от сосакан сама от самото начало — отбеляза Хошина с презрение. — Заподозрените, които той спомена, просто са хора, които не могат да докажат невинността си. Той ги преследва, за да може да защити себе си.
— Вие арестувахте Момоко — подчерта Сано.
— Защото той ме подмами да го направя — обърна се Хошина към шогуна. — Дори защитаваше финансовия министър Нита на процеса му, за да накара всички да повярват, че го е грижа за справедливостта. Но разследването му е фарс, а добрият му нрав — прикритие. Куртизанката Глициния е написала в дневника си, че иска да накара сосакан сама да се ожени за нея. Той й е дал оръжието, от което се е нуждаела, като е обидил ваше превъзходителство и е заплашил владетеля Мицуйоши. Очевидно е, че Глициния се е и опитала да изнуди сосакан сама и той я е убил, за да не каже на никого какво е говорил пред нея. Той е предател, който е убил веднъж, за да уреди сина си като наследник на шогуна, и втори път — за да прикрие престъплението си.
— Наистина — Токугава Цунайоши отправи гневен поглед към Сано.
Сано почувства как паниката плъзва по нервите му. Каквото и да кажеше в своя зашита, Хошина изопачаваше думите му и го караше да изглежда още по-виновен. Ужасен от кошмара, който го бе уловил в мрежите си, бесен на Хошина, на старейшините, на и шогуна и на несправедливостта, с която се сблъскваше, Сано прибягна до коварство — единственото му средство за оцеляване.
— Ваше превъзходителство — каза той, — моля ви, позволете ми да припомня на всички, че вие сте върховната власт. Вашата мъдрост и способност да преценявате надхвърлят тези на простосмъртните. Полицейският началник Хошина ви дължи извинение заради опитите си да ви наложи собственото си неубедително мнение.
Безпокойство изтри самодоволството от лицето на Хошина:
— Той се опитва да ви ласкае, за да ви накара да мислите по-добро за него и по-лошо за мен, ваше превъзходителство.
Но шогунът, явно петимен за хвалебствия, се навъси, раздразнен от думите на Хошина, и му махна с ръка, за да го накара да замълчи.
— Продължавай — нареди Токугава Цунайоши на Сано.
— Вие сте благоразумен властелин с изключителна способност да разграничава правдата от неправдата. Нима ще заклеймите един човек само защото ваш подчинен ви казва да го сторите? — Сано продължи, макар че изпитваше срам заради начина, по който манипулираше своя господар. — Ще позволите ли действителният убиец да остане на свобода само защото Хошина сан иска аз да бъда обвинен в убийството на владетеля Мицуйоши?
Докато Хошина гледаше в безсилна ярост, бръчки на нерешителност набраздиха челото на шогуна.
— Аз… Не… струва ми се — отвърна той и впери поглед в Сано, търсейки одобрението му.
— Разбира се, че няма да го сторите — окуражен от предимството, което бе спечелил, Сано продължи: — Вашето чувство за чест изисква нещо повече от един дневник със съмнителен произход и обвиненията на Хошина сан, преди да решите дали човекът, когото сте удостоили с доверието си, е престъпник. Вие изисквате факти.
— Факти. Да, точно така — шогунът се хвана за думата, сякаш доволен, че една тъй сложна ситуация бе сведена до една-единствена проста мисъл. После лицето му помръкна и на него се изписа смущение. — Но как да се сдобия с тях?
— След като питате за скромното ми мнение, предлагам да ми заповядате да продължа разследването на убийството, докато не открия истинския извършител и докажа твърдението си, че съм невинен и че съм набеден от своите врагове.
Изражението на шогуна се проясни, но преди да успее да каже каквото и да е, Хошина се намеси:
— Моля да ме извините, ваше превъзходителство, но на сосакан сама не бива да му се позволява да обвини невинен човек за неговите престъпления — тонът му бе разпален и в него звучаха нотки на отчаяние.
— В интерес на справедливостта полицейският началник Хошина трябва да получи разрешение да търси доказателства за моята вина — добави Сано.
Хошина зяпна, без да може да повярва на ушите си. Шогунът се замисли. Той погледна към дворцовия управител Янагисава, който леко повдигна рамене, отказвайки да поеме отговорност за решението. Тогава шогунът се обърна към старейшините, но те стояха безмълвни и безстрастни, като дървета, застинали неподвижно в очакване силният вятър да отшуми.
Най-накрая Токугава Цунайоши кимна:
— Това звучи… ъ-ъ… разумно.
Старейшините също закимаха, клатейки глава едновременно. Сано усети вълна на облекчение, което обаче не потуши гнева му към всички присъстващи. Той бе спечелил възможност да спаси себе си, но заслужаваше много повече.