— Да ви вземе дяволът и двамата! — викна Лестър, неспособен да овладее гнева си при възпоминанието, което думите на Лейнъм предизвикаха. — Защо ме занимаваш с такива глупости?
Чиновникът при вратата на заседателната зала, изплашен и объркан от буйния гняв, който предизвика, без да иска, изпусна жезъла от ръката си и се вторачи глуповато в разярения граф с израз на почуда и страх върху лицето си. Това веднага накара Лестър да се опомни.
— Исках само да проверя дали притежаваш необходимата смелост за длъжността си — каза бързо той. — Ела в Кенилуърт и ако искаш, вземи със себе си дори и дявола.
— Моята жена, сър, вече е играла дявол в една мистерия по времето на кралица Мери. Ще ни е нужно обаче да получим някоя и друга пара, за да можем да купим театралните принадлежности.
— Ето ти една крона, вземай я и се махай — каза графът. — Вече бие голямата камбана.
Мистър Робърт Лейнъм остана още миг да се чуди на раздразнението, което беше причинил, но като се навеждаше да вземе падналия жезъл, си каза:
„Благородният граф днес е в ядовито настроение. Щом ни дават крони, значи, очакват от нас, хората с ум, да си затваряме очите пред налудничавите им изблици, но, ей богу, ако не ни плащаха, за да ни умилостивят, бихме им дали да се разберат!“
Лестър бързо продължи напред, забравил вече за любезностите, които така щедро раздаваше до преди малко и проправяйки си припряно път през тълпата от придворни, стигна до една малка приемна и се вмъкна в нея, за да се съвземе за миг насаме, не-наблюдаван от никого.
„Какво става с мен — помисли си той, — щом така силно могат да ме обезпокоят думите на един жалък и окаян глупак! О, съвест, ти си също като копой, който започва да ръмжи, все едно дали е дочул слабото шумолене на плъх или на мишка, или пък стъпките на лъв. Не мога ли все още да се избавя с един смел замах от това мъчително и недостойно положение? Защо да не падна на колене пред Елизабет и като й призная всичко, да предоставя съдбата си във властта на нейното милосърдие?“
Докато тези мисли се нижеха в ума му, вратата внезапно се отвори и в стаята се втурна Варни.
— Благодаря на бога, милорд, че ви намерих — възкликна той.
— Благодари на дявола, защото ти си негов помощник — отговори му графът.
— Благодарете на когото искате, милорд — рече Варни, — но побързайте, ако обичате, към брега. Кралицата е вече в баржата си и пита къде сте.
— Върви и й кажи, че неочаквано съм се разболял — отвърна Лестър, — защото, ей богу, вече не издържам на всичко това.
— Бих могъл да й го кажа — рече мрачно Варни, — след като вашето място в баржата на нейно величество, а също и моето — като ваш щалмайстор аз трябва да придружавам ваша светлост, — вече са заети. Тъкмо тръгвах да ви търся и новият любимец, Уолтър Роли и нашият стар познат, Тресилиан, бяха повикани да заемат местата ни.
— Ти си истински сатана, Варни — бързо каза Лестър. — В момента обаче ти държиш властта: ще те последвам.
Варни не отговори, излезе от стаята, прекоси останалата част от двореца и бързо тръгна към реката, а господарят му го следваше сякаш несъзнателно. Пътем, поглеждайки назад, Варни каза с тон, който прозвуча ако не заповеднически, то поне твърде фамилиарно:
— Какво е това, милорд? Плащът ви виси на една страна, панталоните ри са се измачкали! Позволете ми…
— Ти си глупак и негодник, Варни — каза Лестър, като го отблъсна и отказа помощта му. — Така сме добре, сър, а когато ни потрябва вашата помощ за обличане, ще ви повикаме. Сега не сте ни нужен.
Казвайки! това, графът си възвърна повелителния израз, а заедно с него и хладнокръвието си, раздърпа още повече дрехите си — сега те бяха вече в пълен безпорядък, — мина пред Варни с вид на властник и господар и на свой ред тръгна начело към реката.
Баржата на кралицата тъкмо се готвеше да отплува; определените за тях места — за Лестър на кърмата, а за щалмайстора му на носа — бяха вече заети. Приближаването на Лестър обаче накара гребците да изчакат малко, сякаш предвиждаха, че сред участниците в разходката могат да настъпят някакви размествания. Червени петна от гняв бяха избили по страните на кралицата, когато с хладния тон, зад който висшестоящите се стараят да прикрият вълнението си при разговор с ония, пред които им се струва унизително да го покажат, тя изрече ледените думи:
— Оставихте ни да чакаме, лорд Лестър!
— Ваше величество, милостива господарко — каза Лестър, — вие, която умеете да прощавате толкова много слабости, непознати на собственото ви сърце, можете най-искрено от всички да ми съчувствате за душевното вълнение, което за момент размъти главата ми и подкоси краката ми. Тази сутрин аз се явих пред вас в положението на измъчен от опасения обвиняем поданик, но вашата доброта разкъса облаците на клеветата и ми върна честта и онова, което ми е още по-скъпо — вашето благоразположение. Странно ли е, макар това да ми е крайно неприятно, че моят щалмайстор ме намери в такова състояние, което едва ми позволи да направя необходимото усилие, за да стигна дотук, където само един поглед на ваше величество (гневен поглед, уви!) е достатъчен, за да ми помогне така, както самият Ескулап не би могъл да го стори?