При последните стихове гласът на Роли леко затрепера, сякаш не беше сигурен как ще посрещне кралицата посветеното на нея прекрасно славословие. Ако тази несигурност беше престорена, това беше ловък ход, но ако беше истинска, трябва да се каже, че бе лишена от всякакво основание. Стиховете навярно бяха вече известни на кралицата — и нима едно такова изтънчено ласкателство би могло да се забави да достигне до височайшия слух, за който е предназначено? — но в изпълнението на Роли те бяха приети много благосклонно. Възхитена от съдържанието, от изпълнението, от стройната фигура и от одухотвореното лице на красивия млад декламатор, Елизабет отмерваше с ръка ритъма на всеки стих. Когато той свърши, тя повтори последните стихове, сякаш бе забравила, че я слушат. Произнасяйки думите:
кралицата изпусна в Темза молбата на Орсън Пинит, пазача на кралските мечки, и тя отплава, за да търси по-добър прием в Шиърнес или там, където биха я отнесли вълните на прилива.
Успехът от изпълнението на младия кавалер импулсира Лестър — също както старият състезателен кон се оживява, когато край него мине буен жребец. Той започна да говори за театрални представления, за пиршества, за пищни тържества и за хората, които посещаваха тези забавни зрелища. Излагаше своите точни наблюдения с лека ирония, но с такова чувство за мярка, че оставаше еднакво далеч както от злобната клевета, така и от безвкусната похвала. Имитираше сполучливо и с голяма лекота маниерите на високомерните позьори и на недодяланите невежи и от това собствените му маниери изглеждаха двойно по-изящни, когато пак се връщаше към тях. Чуждите страни — обичаите и нравите им, придворният етикет, начинът на поведение и дори тоалетите на придворните дами — всичко това също влизаше в темата. И рядко пропускаше удобния случай да направи някой тънък и подходящ за момента комплимент на кралицата-девственица, на нейния двор и на нейното правителство. Така продължи разговорът до края на разходката, подкрепян от време на време и от останалите приближени на кралицата. Шеговитите забележки се редуваха с мнения за древните класици и за съвременните автори, с афоризми за политиката и за морала — изказвани най-често от страна на държавниците и на учените, които също седяха тук и вмъкваха мъдрите си фрази в лекомисления брътвеж на придворните дами.
Когато се връщаха в двореца, Елизабет прие или по-точно сама потърси ръката на Лестър, за да се опре на нея при преминаването по стълбата към вратата на двореца. На него му се стори дори — възможно е това да е било само плод на въображението му, — че тя се обляга на ръката му по-здраво, отколкото го изискваше хлъзгавината на пътя. Наистина в поведението и в думите й се чувствуваше такова силно благоразположение към него, на каквото той не беше се радвал дори и в дните на най-големите си успехи. Справедливостта изисква да се отбележи, че и неговият съперник бе удостояван на няколко пъти с вниманието на кралицата, това обаче не беше един спонтанен изблик на симпатия, а по-скоро признание на неговите лични заслуги. И по мнението на неколцина опитни придворни цялата благосклонност, която кралицата бе проявила към Съсекс, накрая сама я бе заличила с една-единствена фраза, прошепната на ухото на лейди Дарби:
— Сега виждам, че болестта е по-добър алхимик, отколкото съм мислила по-рано — тя е успяла да превърне бакърения нос на лорд Съсекс в златен.
Тази шега скоро се разпространи сред всички и граф Лестър Тържествуваше, защото той беше от хората, за които успехът в двора имаше по-голямо значение от всичко друго в живота. В опиянението си той дори забрави сложността на положението си и опасностите, които криеше то. Колкото и странно да изглежда това, в този момент той мислеше по-малко за възможните съдбоносни последици на своя таен брак, отколкото за знаците на внимание, с които Елизабет удостояваше от време на време младия Роли. Наистина те бяха краткотрайни, но бяха отправени към човек, надарен с ум, красота и вродено изящество, към човек начетен и доблестен. Вечерта се случи още нещо, което привлече отново вниманието на Лестър към тази личност.