— Елизабет ще се ядоса, ако не види Еми там — каза Лестър. — Дали у нея са възникнали някакви подозрения, от което аз най-много се опасявам, или пък Съсекс, а може би и някой друг таен враг, й е напомнил за молбата на Тресилиан, не знам; но дори и по време на най-приятелските и благосклонни разговори, които води с мен, тя непрекъснато се връща към историята на Еми Робсарт. Според мен Еми е робът в колесницата ми, поставен там от злата ми съдба, за да пречи на успеха ми и да го разруши, когато той достигне най-високата си точка. Посочи ми средство, Варни, как да решим тази неразрешима задача. Отлагах непрекъснато проклетите тържества, като използувах всеки, поне привидно приличен повод, но днешният ни разговор поставя всичко на карта. Тя ми заяви нежно, но твърдо: „Няма да ви даваме повече време за приготовления, милорд, за да не се разорите напълно. В събота, на девети юли, ще бъдем при вас в Кенилуърт. Молим ви да не забравите нито един от определените от нас гости и наши приближени, и особено онова лекомислено момиче Еми Робсарт. Ние искаме да видим жената, която е могла да отхвърли поетичния мистър Тресилиан заради вашия слуга Ричард Варни.“ Моля те, Варни, напрегни цялата си изобретателност, която толкова често ни е спасявала. Така съм сигурен, че тъкмо сега над мен е надвиснала опасността, посочена от хороскопа ми, както съм сигурен, че се наричам Дъдли.
— Няма ли начин да бъде убедена графинята да играе за известно време незначителната роля, която обстоятелствата й налагат? — попита след кратко колебание Варни.
— Какво?! Графинята да се нарече твоя жена? Това не е съвместимо нито с моята, нито с нейната чест!
— Уви, милорд — отвърна Варни, — Елизабет я счита за моя жена, а да се опровергае това, би означавало да се разкрие всичко.
— Измисли нещо друго, Варни — извика силно развълнуван графът. — Това, което предлагаш, няма да стане в никакъв случай! Дори аз да се съглася, тя не би се съгласила. Уверявам те, Варни, ако още не си се убедил сам, че тази дъщеря на скромен благородник от Девъншир е не по-малко горда от самата кралица Елизабет. Еми е готова да отстъпва за много неща, но когато става дума за честта й, тя изведнъж става мнителна и упорита до крайност.
— Вече сме го изпитали, милорд, и затова стигнахме до туй положение — рече Варни. — Не знам обаче какво друго би могло да се предложи. Струва ми се все пак, че заради щастието, което й дарихте, като я направихте ваша жена, излагайки се на най-голям риск, тя е длъжна да направи нещо, за да предотврати надвисналата опасност.
— Изключено — отвърна графът, като махна с ръка. — Аз я познавам добре и съм убеден, че нито със сила, нито с молба би могла да бъде накарана да приеме твоето име дори и за един час.
— Да, положението е трудно — рече сухо Варни и без да обсъжда повече този въпрос, добави: — Да допуснем, че намерим някоя жена, която би могла да се представи вместо нея. Такива неща са правени в дворовете на не по-малко умни и прозорливи монарси от Елизабет.
— Това е абсолютна глупост, Варни — отвърна графът. — Тресилиан веднага ще открие измамата и разобличението ще стане неизбежно.
— Бихме могли да отстраним Тресилиан от двора — каза несмутимият Варни.
— По какъв начин?
— Придворен като вас, милорд, разполага с много начини, за да отстрани от сцената оня, който си пъха носа във вашите работи и се осмелява да ви се противопоставя.
— За Такова нещо изобщо не би трябвало-да споменаваш пред мен, Варни — отговори бързо графът. — Освен това то не би могло да помогне с нищо в случая. В двора може да има много други, които да познават Еми, а при отсъствието на Тресилиан непременно ще повикат баща й или някой друг от близките й. Напрегни ума си да измислиш нещо друго.
— Не зная какво да ви кажа, милорд — отговори Варни, — но ако аз бях в затруднение като вашето, щях да отида право в Къмнър хол и да принудя жена си да приеме всички мерки, които нейната и моята безопасност налагат.
— Разбери, Варни — възрази Лестър, — аз не мога да я принудя да участвува в такава долна история — това твърде много противоречи на благородния й характер и би било недостойна отплата за нейната любов към мен.
— Е, милорд, вие сте мъдър и благороден човек, на вас не ви е чужда възвишената романтика, подходяща за Аркадия, както пише вашият племенник, сър Филип Сидни. А пък аз съм ваш покорен слуга, принадлежа на обикновения земен свят и съм доволен, че познавам така добре и него, и пътищата му, за да мога да служа на ваша милост. Ще си позволя обаче да попитам: кой е задължен повече за този щастлив съюз — вие или графинята; и кой от двамата би трябвало да бъде по-отстъпчив и да се съобразява с желанията, интересите и безопасността на другия?