„В такъв случай Аласко ще трябва да свърши своята работа — реши той. — Заболяването на мисис Варни ще бъде достатъчно оправдание пред нейно величество, че не е могла да й изрази почитта си. А това заболяване би могло да се окаже тежко и дори неизлечимо, ако Елизабет продължи да гледа така благосклонно лорд Лестър. Аз няма да пропусна възможността да стана фаворит на монарха поради липса на нужните средства. Напред, конче мое, напред! Честолюбието, надеждата за власт, за наслаждение и за мъст също така дълбоко впиват жилото си в сърцето ми, както аз забивам шпорите си в хълбоците ти. Препускай, конче мое, препускай! Дяволът тласка напред и двама ни!“
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА
Ако не съм по хубост равна
с надменните придворни дами,
защо тогава ме открадна
от моя дом и от баща ми?
На любовта нетърпелива
с крилете не летиш насам.
Дали съм мъртва или жива,
е все едно за тебе, знам.
Светските дами от нашето време, както и от всяка друга епоха, би трябвало да признаят, че младата и красива графиня Лестър освен младостта и красотата си притежаваше и две други качества, които й даваха пълно право да заеме място сред знатните и високопоставени жени. Както видяхме при срещата й с търговеца, тя притежаваше неудържима склонност да прави излишни покупки единствено заради удоволствието да се сдобие с разни безполезни и лъскави дреболии, които всъщност престават да доставят удоволствие веднага щом станат собствени. Освен това тя беше в състояние всеки ден да отделя голяма част от времето си да се разкрасява, въпреки че пищността и разнообразието на тоалетите й можеха да срещнат единствено полуироничната похвала на скромната Джанет или одобрителния поглед на собствените й ясни очи, които я гледаха от огледалото, блеснали от възторг.
Би трябвало все пак да бъдем по-снизходителни към лекомислените пристрастия на графиня Еми, тъй като в ония времена образованието е давало много слаба или почти никаква храна на ума, буден по природа, но непривикнал към занимания. Ако не обичаше да избира украшения и да ги носи, тя би могла само да тъче гоблени или да бродира, докато изделията на ръцете й не покрият всички стени и кресла в Лидкоут хол, или пък да разнообрази заниманията на Минерва, като приготвя огромни пудинги за завръщането на сър Хю Робсарт от лов. Еми обаче нямаше вродена дарба нито към тъкачния стан, нито към иглата, нито към готварската книга. Беше още дете, когато загуби майка си, баща й не й противоречеше в нищо, а Тресилиан — единственият от приятелите й, който можеше и имаше желание да се заеме с образованието й — си навреди доста на авторитета пред нея, като пое прекалено усърдно ролята на учител. Поради това жизнерадостното, разглезено и безгрижно момиче се отнасяше към него със страх и голямо уважение, но почти не изпитваше нежните чувства, които той се надяваше да й внуши. Така сърцето й бе останало свободно, а въображението й лесно бе пленено от благородната външност, изисканите маниери и тънките ласкателства на Лестър, преди още да й стане известно колко той е богат и могъщ.
Честите посещения на Лестър в Къмнър хол в началото на брака им я караха да се примири със самотата и уединението, на които бе обречена. Но когато тези посещения започнаха да стават все по-редки и по-редки, а паузите се запълваха само с писма, съдържащи извинения за отсъствието — при това обикновено доста кратки и не винаги достатъчно нежни, — недоволството и подозрението се заселиха в тези разкошни помещения, създадени от любовта за красотата. Отговорите й до Лестър прекалено явно изразяваха тези чувства. Тя настояваше — и това беше естествено, но неблагоразумно — да бъде изведена от мрачното и усамотено жилище и графът открито да признае техния брак. Като излагаше съображенията си с цялото умение, на което беше способна, тя се осланяше преди всичко на пламенността на молбите си. Понякога се осмеляваше дори да го упреква и с това даваше на Лестър поводи да изразява недоволството си.