— Носите новини от графа, нали, мистър Варни? Господи, болен ли е той?
— Благодарение на бога — не, милейди! — отвърна Варни. — Успокойте се и ми разрешете да си поема дъх, преди да ви предам новините.
— В никакъв случай, сър — изрази нетърпеливо несъгласието си графинята. — Познавам добре вашите актьорски привички. Щом ви е стигнал дъх да се доберете дотук, ще ви стигне и за да ми предадете онова, което ви е поръчал графът, макар и накратко, с най-общи думи.
— Ние не сме сами, милейди, а поръчението на господаря е предназначено само за вас.
— Джанет, мистър Фостър, оставете ни сами — каза графинята, — но бъдете в съседната стая, за да мога да ви повикам, когато ми потрябвате.
Подчинявайки се на заповедта на лейди Лестър, Фостър и дъщеря му се оттеглиха в съседната спалня. Вратата бе затворена и заключена след тях и те останаха да чакат, изпълнени с тревожно напрежение: Фостър със суров, подозрителен и мрачен вид, а Джанет със скръстени ръце и с поглед, в който се четяха две противоречиви чувства — желанието да узнае съдбата на господарката си и молба към бога за нейната безопасност. Антъни Фостър сякаш долови мислите на дъщеря си и като прекоси стаята, хвана развълнувано ръката й и каза:
— Добре правиш, Джанет, моли се, моли се! Всички трябва да се молим, но за някои от нас това е особено необходимо. Моли се, Джанет, моли се! И аз би трябвало да се моля, но сега съм длъжен да внимавам какво става в съседство с нас. Ще се случи нещастие, дъще, ще се случи нещастие! Прости ни греховете, господи! Това неочаквано и странно пристигане на Варни не предвещава нищо добро.
Никога по-рано баща й не беше насочвал вниманието на Джанет към онова, което се вършеше в техния тайнствен дом, и сега гласът му й прозвуча като злокобен крясък на сова, която предвещава нещо страшно и пагубно. Уплашена, тя впери очи във вратата, сякаш очакваше да чуе някакви зловещи звуци или да види някаква зловеща гледка.
Беше обаче тихо като в гроб. Гласовете на разговарящите в съседната стая бяха така приглушени, че навън не достигаше нито един звук. Изведнъж те заговориха бързо, рязко и разгорещено и малко след това се разнесе силният, възмутен вик на графинята:
— Отворете вратата, сър, заповядвам ви! Отворете вратата! Друг отговор няма да чуете от мен! — продължи тя, заглушавайки с виковете си ниския и неясен говор на Варни, който се дочуваше от време на време. — Хей, вие там! — извика тя силно и тревожно. — Джанет, вдигай тревога в къщата! Фостър, разбийте вратата, аз съм в ръцете на предател! Вземете брадва и лост, мистър Фостър, аз отговарям за всичко!
— Не е необходимо, милейди — дочу се най-сетне ясен гласът на Варни. — Щом искате да направите всеобщо достояние безпокойствата на графа и собствените си безпокойства, аз няма да ви преча.
Вратата се разтвори и Джанет и Фостър се втурнаха в стаята, за да разберат по-скоро причината за тези викове.
Когато влязоха вътре, Варни стоеше до вратата и върху лицето му бяха изписани гняв, срам и страх. Графинята се бе изправила в средата на стаята като млада пития, обзета от пророчески бяс. Сините вени на красивото й чело се бяха издули от напрегнатия говор, шията и страните й бяха яркочервени, а очите, й приличаха на очите на орлица, затворена в клетка и мятаща мълнии към враговете, които не беше в състояние да достигне с ноктите си. Дори ако една от грациите можеше да се превърне във фурия, тя пак не би могла да съчетае такава красота с толкова силна ненавист, презрение, предизвикателство и възмущение. Жестовете и позата съответстваха на гласа и израза на лицето и всичко това представляваше едновременно прекрасно и страшно зрелище — толкова внушителен бе гневът, съчетан с природното очарование на графиня Еми. При отварянето на вратата Джанет се втурна към господарката си. Малко по-бавно, но все пак по-бързо от всеки друг път и Фостър се приближи към Ричард Варни.
— Боже мой, какво ви е, милейди? — попита Джанет.
— По дяволите, какво й направихте? — обърна се Фостър към своя приятел.
— Кой, аз ли? Нищо не съм й направил — отвърна Варни мрачно и с наведена глава. — Само й предадох заповедта на нейния съпруг и ако графинята не желае да се подчини, тя по-добре от мен знае как трябва да му отговори.
— Ей богу, Джанет — извика графинята, — подлият предател лъже най-безсрамно! Той е принуден да лъже, защото петни честта на моя благороден лорд — при това лъже двойно, защото преследва свои собствени, срамни и недостойни цели.