— Татко, аз сама ще налея на господарката лекарството, когато тя пожелае да го вземе.
— Ти ли, дъще? — попита изплашен и развълнуван Фостър. — Не, не, ти не бива да правиш гази услуга на графинята.
— А защо, моля те — отвърна с въпрос Джанет, — ако изобщо е уместно благородната лейди да изпие съдържанието на тази чаша?
— Защо, защо? — колебливо измърмори управителят на замъка и за да избегне по-нататъшните обяснения, започна да й се кара: — Защото аз искам така, пакостнице! Веднага тръгвай за вечерната проповед!
— И друг път мога да чуя проповедта — възрази Джанет.
— Днес няма да изляза, докато не се уверя, че господарката ми не е застрашена от нищо. Дай ми това шишенце, татко.
Тя взе шишето от ръцете му и Фостър не се противопостави, сякаш у него изведнъж заговори съвестта.
— А сега, татко — продължи спокойно тя, — искам да се убедя, че това, което ще помогне на моята господарка, не може да ми навреди на мен. Пия за твое здраве!
Без да каже нито дума, Фостър се спусна към дъщеря си и изтръгна шишенцето от ръцете й. Объркан от собствената си постъпка и неспособен вече да реши какво да прави по-нататък, той застана разкрачен, с шишенцето в ръка, и загледа дъщеря си с поглед, изразяващ някаква отвратителна смесица от гняв, страх и гузност.
— Странно ми е, татко — каза Джанет, без да откъсва поглед от него, така както постъпват лекарите на душевно болните, за да държат в страх нещастните си пациенти. — Не ми позволяваш нито да услужа на графинята, нито сама да изпия лекарството!
Графинята с достойнство издържа тази страшна сцена, чийто смисъл беше напълно ясен и без никакви обяснения. Тя дори запази привичното си безгрижие и макар че отначало пребледня, като видя лицето на Фостър, очите й останаха спокойни и гледаха с известна насмешка.
— Няма ли сам да опитате това рядко лекарство, мистър Фостър? Предполагам, че няма да откажете да пиете за наше здраве, въпреки че забранихте на Джанет. Пийте, сър, моля ви!
— Не желая — отговори Фостър.
— Но кой ще се възползува в такъв случай от тази скъпоценна напитка? — попита графинята.
— Дяволът, който я е приготвил! — изръмжа Фостър, обърна се на токовете си и излезе от стаята.
Джанет гледаше господарката си с поглед, в който се четяха срам, отчаяние и мъка.
— Не плачи за мен, Джанет — каза нежно графинята.
— Милейди — отвърна със сподавен от ридания глас нейната прислужница, — аз плача не за вас, а за себе си и за този нещастен човек. Трябва да се оплакват не невинните, а онези, които са се опозорили пред хората и са осъдени от бога. Сбогом, милейди! — добави тя и бързо грабна плаща, с който обикновено излизаше навън.
— Нима си отиваш, Джанет? — рече господарката. — Нима ме изоставяш в това бедствено положение?
— Да ви изоставя ли, милейди? — възкликна Джанет, изтича до графинята и обсипа ръцете й с хиляди целувки. — Да ви изоставя? Нека бог се откаже от мен, ако направя това! Да, милейди, вие бяхте права, когато казахте, че бог ще ви открие пътя към спасението. Има такъв път наистина. Аз се молех ден и нощ да получа прозрение как да постъпя, за да изпълня своя дълг едновременно и към моя нещастен баща, и към вас. По жесток и ужасен начин дойде това прозрение и аз не бива да затварям вратата, отворена от бога. Не ме питайте за нищо сега, ще се върна скоро.
Тя се загърна с плаща си, каза на срещнатата в преддверието старица, че отива на вечерня, и напусна къщата.
През това време баща й се бе върнал в лабораторията, където го чакаха съучастниците му в това предумишлено престъпление.
— Е, изпи ли лекарството нашата мила птичка? — попита с лека насмешка Варни. Макар че не изрече нито дума, същият въпрос можеше да се прочете и в очите на астролога.