— Кълна се в честта си, вуйчо — каза наконтеният кавалер, — снощи ти ми устрои една мокра вечер, но аз чувствувам, че след нея следва сухо утро. С удоволствие бих пийнал за твое здраве чашка сладко вино. Ха, моята красива братовчедка Сесили! Виж ти — когато заминавах, беше още в люлката, а сега те гледам в това кадифено елече, такова стройно момиче си станала, най-хубавото под английското слънчице. Ти трябва да познаваш своите приятели и роднини, Сесили! Ела тук да те целуна и да ти дам благословията си, дете.
— Я не се занимавай със Сесили, племеннико — намеси се Джайлс Гозлинг, — ами я остави на мира, за бога! Макар че твоята майка беше сестра на баща й, това съвсем няма да ви направи близки приятели.
— Защо, вуйчо — рече Ламборн, — да не смяташ, че съм безбожник, че да сторя зло на човек от рода си?
— Не става дума за зло, Майк — отговори вуйчото, — но съм свикнал с тебе винаги да бъда нащрек. Макар и да лъщиш като змия, когато сменя кожата си напролет, в моя рай ти няма да пропълзиш. Аз ще бдя зорко над своята Ева, Майк, затова се усмири. Ама как си се нагиздил, момко! Като те погледне човек и те сравни с мистър Тресилиан, с неговото тъмно пътно облекло, веднага ще си рече, че ти си истинският джентълмен, а той — помощник-слуга.
— Не е истина, вуйчо — възрази Ламборн, — никой няма да си рече това освен един-двама тукашни селяци, които изобщо от нищо не разбират. Но аз ще ти кажа и хич не ме интересува кой друг ще ме чуе, че у истинския благородник има нещо такова, което не успява да достигне оня, който не е роден и възпитан като такъв. Не знам каква е тайната, но макар и да мога да вляза в кръчмата със същата самоувереност, да ругая гръмко слугите и готвачите, да вдигна наздравица, да пусна някоя и друга звучна ругатня и да подхвърля златото си със същата свобода като всеки един от ония със звънтящите шпори и с белите пера, дето съм ги виждал много — да ме обесят, ако съм способен да направя всичко това със същото изящество, макар да съм се опитвал стотици пъти. Стопанинът ме настанява на долния край на масата и ми отрязва парче месо най-накрая, а готвачът ми подвиква: „Ида, ида, приятелю!“ без всякаква почит и уважение. Но, по дяволите, да не говорим за това, малко ме е грижа. Аз притежавам достатъчно благородство, за да изиграя една шега на Тони Паликлада, а туй ми стига засега.
— Значи, все още държите на намерението си да навестите своя стар познат? — обърна се Тресилиан към любителя на приключения.
— Да, сър — отвърна Ламборн. — Щом залогът е сложен, играта трябва да се играе докрай. Това е закон за всички комарджии в света. А вие, сър, ако не ми изменя паметта, след като снощи я потопих тъй дълбоко в бъчвата с вино, също взехте участие в облога, нали?
— Готов съм да ви придружа в опасното похождение, стига да бъдете така любезен да ми разрешите — каза Тресилиан. — Аз също оставих своята част от залога на нашия почтен стопанин.
— Да, остави я — подхвана Джайлс Гозлинг, — и то в такива красиви златни монети с образа на Хенри, каквито пръскат за вино само знатните господа. И тъй, желая ви успех в рискованото начинание, щом толкова горите от желание да отидете при Тони Фостър. Според мен обаче преди тръгването трябва да пийнете още по глътка, защото в замъка сигурно ще ви приемат доста сухо. А попаднете ли в опасност, не се хващайте за хладното оръжие, а ме повикайте мен — Джайлс Гозлинг, кмета на града. Аз ще успея все някак да се разбера с него, макар да се надува толкова.
Племенникът послушно последва съвета на вуйчо си и отпи още една солидна глътка от каната, заявявайки, че умът му е най-бистър, когато още от сутринта освежи главата си с глътка вино. След това те тръгнаха към обиталището на Антъни Фостър.
Селцето Къмнър е красиво разположено на хълма, а сред близкостоящия до него гъсто залесен, парк се издига обитаваният от Антъни Фостър старинен замък, чийто развалини са се запазили и до днес. По времето на нашия разказ паркът беше пълен с огромни дървета, най-вече със стари, могъщи дъбове, които простираха гигантските си клони над високата стена, обграждаща цялото имение. Това придаваше на замъка мрачен, усамотен, манастирски облик. В парка се влизаше през една старинна порта на външната стена, състояща се от две грамадни дъбови крила, плътно обковани с гвоздеи, като вратите на древен град.
— Ще трябва здравата Да се поизпотим — забеляза Майкъл Ламборн, оглеждайки портата, — ако подозрителността на стопанина не ни допусне вътре, което не е изключено, щом появяването на онова копринено чучело — търговеца на платове — край замъка го е обезпокоило тъй много. Впрочем не — добави той, след като бутна леко портата, която веднага се открехна, — вратата е гостоприемно отворена. Вече сме в забранената земя и освен пасивната съпротива на тежката дъбова врата с ръждясали панти срещу ни друго препятствие няма.