— Чухте ли — рече един — колко благосклонно е разговаряла със съдебния пристав и с градския съдия, както и с нашия проповедник, достопочтения мистър Грифин, когато те паднали на колене пред прозорчето на нейната карета?
— Да, да. И как казала на дребничкия Еглайънби: „Господин съдия, хората ме уверяваха, че се страхувате от мен, но вие така великолепно ми изброихте добродетелите, които трябва да притежава един владетел, че всъщност аз имам вече причина да се страхувам от вас.“ И след това много благосклонно приела красиво изработената кесия с двайсет златни лири, който отначало уж не искала да вземе, но накрая все пак взела.
— Да — обади се друг, — и на мене ми се стори, че накрая пръстите й доста охотно стиснаха кесията. Тя дори я попретегли в ръка, сякаш искаше да каже: „Надявам се, че са истински!“
— Напразно се е тревожила за това — намеси се трети. — Виж, когато общината плаща на някой беден занаятчия като мен, може да му подхвърли и по-лекички монети. Но както и да е — бог вижда всичко! А пък дребният съдия сега кой знай колко ще порасне.
— Хайде, хайде, драги съседе — каза първият, — не завиждай!
Кралицата ни е добра и щедра. Тя пък е дала кесията на граф Лестър.
— Аз ли да завиждам? Дано пукнеш за тия думи! — отвърна занаятчията. — Тя обаче май всичко ще даде на граф Лестър.
— Зле ли ви е, милейди? — попита Уейланд Смит и предложи на графинята да се отбият от големия път и да почакат, докато тя се съвземе. Графинята обаче овладя чувствата, които се бяха породили у нея от този разговор и от подобните на него слухове, които бе дочула из пътя, и настоя водачът й да продължи пътуването към Кенилуърт с цялата бързина, която допускаха многобройните препятствия. Безпокойството на Уейланд, предизвикано от тези повтарящи се пристъпи на слабост и явно душевно разстройство, нарастваше с всеки изминат час. Той самият също желаеше колкото е възможно по-скоро да заведе графинята в замъка, където без съмнение я очакваше сърдечен прием, макар че тя явно не желаеше да открие на кого именно възлага своите надежди.
„Веднъж да се отърва само от това премеждие — мислеше той, — и ако някой ме види пак в ролята на телохранител на странстваща красавица, нека ми смаже главата със собствения ми ковашки чук!“
Най-сетне се показа великолепният замък, за чиято украса, а също и за уредбата на околните владения граф Лестър бил похарчил, както разправяха, шестдесет хиляди фунта стерлинги, сума, равняваща се на половин милион сегашни английски пари.
Външната стена на тази огромна и прекрасна постройка ограждаше площ от седем акра, част от които се заемаше от обширни конюшни и великолепна градина с украсени от пълзящи растения беседки и цветни лехи. Останалата част съставляваше просторен външен двор. Самият замък, който се издигаше в средата на ограденото от стената пространство, се състоеше от няколко величествени и увенчани със зъбчати кули сгради, които образуваха един вътрешен двор. Те очевидно бяха строени през различни епохи. Върху всяко от тези внушителни здания бяха изписани имената и изобразени гербовете на техните някога могъщи, но отдавна изтлели в земята владетели, чиято истерия, стига честолюбието да й дадеше ухо, би могла да стане полезен урок за надменния фаворит, който сега беше господар на този прекрасен замък и продължаваше да уголемява красивото си владение. Огромната и солидна централна кула — защитната крепост на Кенилуърт — е била построена в незапомнени времена. Тя носеше името Цезар, навярно заради приликата й с една от кулите на лондонския Тауър, която също се нарича така. Някои историци считат, че е построена по времето на саксонския крал Кенелф, чието име носи и замъкът, а други — още в първите години след норманското нашествие. На външната стена стоеще гербът на рода Клинтън, чиято собственост е бил замъкът по времето на Хенри I, както и гербът на страховития Симон дьо Монфор, който удържал в Кенилуърт дългата обсада на Хенри III през време на войните на бароните. Тук Мортимър, граф Марч, еднакво прочут както с издигането си, така и със своето падение, някога весело е пирувал, докато в подземията линеел сваленият от него крал Едуард II. Старият Джон Гонт, „достопочтеният Ланкастър“, разширил замъка с изящната сграда, която и досега носи неговото име. Граф Лестър обаче надминал всички свои прославени и могъщи предшественици, издигайки нова прекрасна постройка, която днес е в развалини и служи само като паметник за честолюбието на нейния владетел. Външната стена на този величествен замък от юг и от запад бе защитена от едно разширено по изкуствен начин езеро, над което Лестър бе построил великолепен мост, за да може Елизабет да влезе в замъка по път, по който никой досега не бе минавал, вместо през северната врата, над която той бе изградил съществуващата и досега стражева кула, равна по размерите си и надминаваща по архитектурата си много рицарски замъци в Англия.