Портата под тази зловеща емблема се пазеше от многобройни стражи, облечени в пищни ливреи, но те не направиха никакви спънки на графинята и на нейния водач; щом главният пазач им беше позволил да минат през Галерията, помощниците му нямаше защо да ги спират. Двамата мълчаливо влязоха в обширния външен двор и старинният замък се откри пред тях с цялото си великолепие и с всичките си внушителни кули. Вратите бяха широко разтворени в знак на сърдечно гостоприемство, а стаите бяха изпълнени със знатни гости и с всевъзможни приближени — членове на свити, прислуга и всички онези, чиято задача бе по един или друг начин да допринасят за развлеченията и веселието.
Смаян от това ярко празнично зрелище, Уейланд спря коня си и погледна към графинята, сякаш очакваше по-нататъшни нареждания, тъй като вече бяха стигнали благополучно до целта на пътуването си. Графинята обаче продължаваше да мълчи и след като почака малко, Уейланд се реши да я запита направо какво ще му нареди. Тя прекара ръка по челото си, сякаш се опитваше да събере мислите си, и отвърна с тих и сподавен глас като човек, който прошепва нещо в съня си:
— Да наредя? Аз наистина имам право да давам нареждания, но кой тук ще ми се подчини?
Изведнъж тя вдигна глава, сякаш взела някакво твърдо решение, и се обърна към един пищно облечен слуга, който прекосяваше двора с наперен и тържествен вид.
— Почакайте, сър — каза тя. — Аз искам да говоря с граф Лестър.
— С кого, моля? — попита той, изненадан от това искане. После, като видя скромното облекло на жената, която му заговори с такъв заповеднически тон, нахално добави: — Трябва да сте луда, щом искате да видите лорда в такъв ден като днешния!
— Не се дръж безочливо, приятелю — рече графинята, — работата ми с графа е неотложна.
— Потърсете си някой друг, който да изпълни такова поръчение, ако ще работата ви да е три пъти по-неотложна — каза слугата. — Да накарам лорда да остави кралицата и да дойде да се разправя с вас, така ли? Че после да ми благодарят с камшика! Чудя се как пазачът не ви е наложил с тоягата си, вместо да ви пуска! Впрочем сега главата му се е объркала съвсем от това, дето трябва да научи речта си наизуст.
Двама-трима души, привлечени от предизвикателния тон на слугата, ги наобиколиха и Уейланд, изплашен както за своята спътница, така и за себе си, се обърна към един от тях, който му се видя най-любезен, и като му пъхна в ръката една златна монета, го попита къде би могъл да намери временно убежище за дамата. Човекът, към когото се обърна Уейланд, очевидно притежаваше известна власт. Той сгълча останалите за неучтивостта им, заповяда на един от тях да се погрижи за конете на новодошлите и ги покани да го последват.
Графинята бе запазила достатъчно самообладание, за да разбере, че е наложително да се подчини и да приеме тази покана, и оставяйки грубите лакеи и коняри да пускат двусмислени просташки шеги зад гърба й, заедно с Уейланд мълчаливо последва слугата, който се зае да ги води.
Влязоха във вътрешния двор на замъка през един дълъг проход, простиращ се между главната кула Цезар и внушителната сграда, наречена замък на крал Хенри, и попаднаха в центъра на пръстен от грамадни здания, чиито фасади представляваха великолепни образци на всички видове архитектура от времето на завоевателите до царуването на Елизабет.
През този вътрешен двор, следвайки своя водач, те стигнаха до малка и добре укрепена кула в североизточния ъгъл на зданието. Кулата бе разположена между дългата редица кухни и края на парадната зала. Долният етаж на кулата бе зает от слугите на Лестър, защото бе в непосредствена близост с местата, където изпълняваха задълженията си. Горният етаж, до който водеше тясна, вита стълба, представляваше не много обширна осмоъгълна стая, която поради голямата нужда от помещения сега беше приспособена за гости, макар че — както разправят — някога служила за затвор на някакъв нещастник, умъртвен по-късно в нея. Според преданието затворникът се наричал Мървин и неговото име се бе пренесло и върху кулата. Предположението, че кулата е служила за затвор, не бе лишено от основание, тъй като таванът на всеки етаж беше сводест, а стените — с огромна дебелина, докато самата стая нямаше повече от петнайсет фута в диаметър. Прозорецът имаше приятна форма и макар че беше тесен, от него се откриваше прекрасна гледка към „Градината“, която бе украсена с арки, статуи, фонтани и разни други архитектурни паметници и служеше за естествена връзка и преход между замъка и парка.