В стаята имаше легло и други необходими за госта вещи, но графинята не обърна внимание на нищо освен на хартията и писмените принадлежности, поставени на масата (нещо доста необичайно за една спалня от ония времена), които веднага я наведоха на мисълта да пише на Лестър и да остане скрита, докато не получи отговора му.
Пазачът, който ги въведе в това удобно помещение, любезно попита Уейланд, в чиято щедрост вече бе успял да се убеди, дали не би могъл да му услужи с още нещо. Като чу деликатния намек, че биха желали да похапнат малко, той веднага заведе ковача при кухненското прозорче, където се раздаваха в изобилие всевъзможни ястия на всеки, който пожелаеше. Уейланд се снабди с най-различни леки закуски, които според него трябваше да събудят апетита на нещастната жена, а самият той не пропусна възможността бързо, но обилно да се подкрепи с по-питателни блюда. После се върна в кулата при графинята, която бе успяла вече да напише писмо до Лестър и вместо с печат и копринено шнурче го бе завързала с кичур, от прекрасните си коси, като бе направила така наречения възел на вярната любов.
— Добри ми приятелю — каза тя на Уейланд, — сам бог те изпраща да ми помогнеш в бедата! Моля те настоятелно, изпълни последното желание на една нещастна жена и предай това писмо на благородния граф Лестър! Както и да бъде прието то — добави тя, раздвоена между надеждата и страха, — ти, добри човече, не ще имаш повече никакви затруднения с мене. Аз обаче се надявам на най-доброто и ако отново се върнат щастливите ми дни, бъди сигурен, че ще те възнаградя така богато, както заслужаваш. Моля те, предай писмото лично в ръцете на лорд Лестър и обърни внимание с какъв израз на лицето ще го прочете.
Уейланд охотно прие да изпълни тази поръка, но на свой ред загрижено помоли графинята да похапне малко. Най-сетне успя да я склони — повече благодарение на настойчивостта си и на нетърпението й самият той час по-скоро да отиде да изпълни поръчката й, отколкото на някаква готовност от страна на графинята да се подчини на искането му. На излизане Уейланд я посъветва да заключи вратата отвътре и да не излиза от стаята и тръгна да търси възможност да изпълни както нейната поръка, така и собствения си план, породен от създадените обстоятелства.
Като съдеше по поведението на графинята през време на пътуването им — дългите периоди на мълчание, постоянната нерешителност и обърканост, очевидната неспособност да мисли и действува самостоятелно, — Уейланд стигна до логичния извод, че трудното положение, в което бе изпаднала тя, е помътило разума й.
След бягството си от Къмнър и спасението си от опасностите, на които бе изложена там, най-разумно от нейна страна би било да се върне при баща си или поне да се скрие някъде Далеч от ония, които създаваха тези опасности. И когато графинята — вместо да направи това — поиска от Уейланд да я заведе в Кенилуърт, той си обясни поведението й единствено с предположението, че тя възнамерява да потърси закрилата на Тресилиан и да се обърне За покровителство към кралицата.
Но ето че — вместо да постъпи по този най-логичен начин — сега тя го изпращаше с писмо до господаря на Варни, лорд Лестър, с чието знание, ако не и по негово нареждане, бе изтърпяла толкова много мъки. Такава една постъпка изглеждаше крайно безразсъдна и опасна и тъй като Уейланд се безпокоеше не само за безопасността на графинята, но и за своята собствена, счете за неблагоразумно да изпълни поръчката й, без да е потърсил съвета и моралната подкрепа на своя господар. Ето защо той реши, преди да предаде писмото на Лестър, да подири Тресилиан и да го уведоми за пристигането на Еми в Кенилуърт; по този начин щеше да се освободи от отговорността за по-нататъшните събития и да прехвърли задължението си да ръководи и закриля нещастната жена на оня, който го бе наел да й служи.
„Той по-добре от мен ще прецени — мислеше Уейланд — дали трябва да се удовлетвори желанието й да се обърне към лорд Лестър, което на мен ми се струва чисто безумие. Ще предам работата в ръцете на Тресилиан, ще му дам и писмото, ще си взема възнаграждението, което ми се полага, и ще изчезна от Кенилуърт. Страхувам се, че след това, което извърших, за мен няма да бъде нито безопасно, нито полезно да остана повече тук. Предпочитам да подковавам коне в най-забутаното селце на Англия, отколкото да участвам в техните пищни тържества.“
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА
Дете да прави чудеса съм виждал:
на Робин калайджията синът
минаваше през котешките дупки.
Не беше лесно да намериш някого сред всеобщата суетня, която цареше в замъка и в неговите околности; възможността Уейланд да намери Тресилиан, когото трескаво търсеше навсякъде, беше твърде малка, защото при положението, в което се намираше, той се страхуваше да привлича вниманието към себе си и избягваше да разпитва открито слугите и приближените на Лестър. По заобиколен път все пак успя да научи, че Тресилиан по всяка вероятност е сред групата благородници от свитата на граф Съсекс, които бяха пристигнали с видния придворен тази сутрин в Кенилуърт и бяха посрещнати с най-голямо внимание и високи почести от страна на Лестър. Уейланд научи още, че двамата графове заедно с приближените си и много други придворни, благородници и рицари се бяха качили преди няколко часа на конете и се бяха отправили към Уорик, за да придружат кралицата в последната част от пътуването й до Кенилуърт.