— Каква полза ще имаш от това, безразсъдни палавнико?
— попита Уейланд.
— О, така ли ще ми говориш — рече момчето. — Всъщност мен малко ме интересува тази работа! Но знай, че открия ли някоя тайна, аз или помагам докрай, яли пакостя. А сега довиждане!
— Не, не, почакай малко, Дики — спря го Уейланд, който много добре познаваше характера на палавото и любопитно момче и никак не искаше да има такъв враг, — постой, скъпи Дики, не се разделяй така бързо със старите си приятели. Един ден ще научиш за тази лейди всичко, което зная и аз.
— Да — отвърна Дики. — И този ден може да дойде скоро. Сбогом, Уейланд! Трябва да вървя при моя приятел великана. Е, той не е така остроумен, както някои други, но поне е по-благодарен за услугите, които му се правят. Още веднъж — довиждане!
Той се преметна презглава и с присъщата си бързина хукна към „Галерията“. Само след миг от него вече нямаше ни следа. „Дано бог ми помогне Да се измъкна от замъка здрав и читав!“ — помоли се негласно Уейланд. — „Щом и този лукав немирник бръкна с пръст в кашата, тя ще стане достойна за дяволската трапеза! Господи, дано по-скоро се появи мистър Тресилиан!“
През това време Тресилиан, очакван с такова нетърпение от тази посока, се върна в Кенилуърт по съвсем друг път. Уейланд бе прав, когато предположи, че сутринта той е придружил графовете до Уорик, надявайки се там да научи нещо за своя пратеник. Надеждите му обаче не се оправдаха, пък и сред свитата на Лестър забеляза Варни, който сякаш искаше да се приближи и да го заговори, но Тресилиан прецени, че при сегашните обстоятелства ще бъде по-добре да избегне този разговор. Ето защо издебна удобен момент, когато шерифът на графството бе стигнал до средата на приветственото си слово към нейно величество, измъкна се от приемната зала, метна се на коня и препусна към Кенилуърт по един усамотен и заобиколен път. Той влезе в замъка през малка вратичка в западната стена, през която го пропуснаха без всякакви спънки като един от приближените на граф Съсекс, към които Лестър бе наредил да се отнасят с най-голяма учтивост. И тъй, Тресилиан не срещна Уейланд, който го очакваше е такова нетърпение и когото той също имаше не по-малко желание да види.
След като остави коня си на слугата, Тресилиан тръгна да се поразходи из градината, по-скоро за да може да размишлява на тишина и спокойствие, отколкото да се любува на редките красоти на природата и изкуството, които щедростта на Лестър бе събрала тук. По-голямата част от знатните гости по това време също бяха извън замъка. Някои се бяха присъединили към кавалкадата на графовете, а останалите бяха заели места по външните стени и кулите и изгаряха от нетърпение да видят бляскавото зрелище, каквото несъмнено щеше да представлява пристигането на кралицата.
Докато замъкът, ехтеше от човешки гласове, в градината царуваше пълна тишина, нарушавана само от шепота на листата, от чуруликакето на обитателите на големия птичарник, които се надпреварваха с щастливите си събратя, останали на свобода, и от плисъка на водата във фонтаните, която се издигаше високо във въздуха от разни скулптури с фантастични и гротескни форми и с непрекъснат ромон падаше в грамадните басейни от италиански мрамор.
Тъжните мисли на Тресилиан придаваха мрачна окраска и на всичко, което го заобикаляше. Той сравняваше прекрасните места, през Които минаваше, с гъстите гори и голите хълмове, заобикалящи Лидкоут хол, а образът на Еми Робсарт се носеше като призрак над всеки пейзаж, създаден от въображението му. Може би нищо не е така пагубно за щастието на задълбочените и затворени в себе си хора, както ранната голяма и нещастна любов. Често тя тъй дълбоко прониква в съзнанието, че ден и нощ преследва човека, отравя в зародиш всяка радост и наслада и когато най-сетне разочарованието й отнеме свежестта и тя пресъхне, оказва се, че заедно с нея са пресъхнали и всички извори, които подхранват живота. Тази сърдечна болка, този копнеж по един призрак, загубил вече яркостта на окраската си, това съществуване под властта на спомените и сънищата, завършили отдавна с грубо пробуждане, е слабост на великодушните и благородни сърца и от тази слабост страдаше и Тресилиан.
Най-сетне той почувствува нужда да разсее мислите си с други неща и излезе от градината с намерението да се смеси с шумната тълпа по крепостните стени и да погледа приготовленията за процесията. Едва напуснал градината обаче и дочул оживения говор, музиката и смеха, които се разнасяха около него, той изпита непреодолимо желание да избяга от обществото, чието настроение бе тъй различно от неговото, и реши да се прибере в определената за него стая и да се отдаде на размишления, докато звънът на голямата камбана не възвести пристигането на Елизабет.