Взел това решение, Тресилиан прекоси коридора, който отделяше многобройните кухни от парадната зала, и се изкачи на втория етаж на кулата Мървин. Опита се да отвори вратата на определената за него стая и с изненада откри, че е заключена. Тогава си спомни, че управителят му беше дал ключ и го бе посъветвал поради безредието в замъка да държи вратата заключена. Тресилиан пъхна ключа в ключалката, обърна го, влезе в стаята и видя една седнала жена, в чието лице веднага позна Еми Робсарт. В първия миг той помисли, че разпаленото му въображение е породило безкрайно любимия образ, после реши, че пред него стои призрак, но накрая се убеди, че това наистина е Еми — отслабнала и много по-бледа, отколкото бе по време на безоблачното щастие, когато имаше свежестта и стройността на горска нимфа и красотата на силфида. И все пак това беше Еми, която нямаше равна на себе си в неговите очи.
Графинята бе не по-малко изненадана от Тресилиан, но понеже знаеше от Уейланд, че той се намира в замъка, се съвзе по-бързо. При влизането му в стаята тя бе скочила и сега стоеше и го гледаше, а по бледите й страни изби гъста руменина.
— Тресилиан — прошепна тя най-сетне, — защо дойде тук?
— А защо дойде ги, Еми — отвърна с въпрос Тресилиан, — ако не за да потърсиш най-после помощта, на каквато са способни само сърцето и ръката на мъжа и която веднага ще ти бъде дадена?
Тя помълча малко, сетне отвърна по-скоро с тъжен, отколкото с гневен тон:
— Аз не моля за помощ, Тресилиан. Всяка помощ, която ти можеш да ми предложиш, ще ми донесе повече вреда, отколкото полза. Повярвай ми, тук аз съм близо до оня, когото и законът, и любовта задължават да ме закриля.
— Значи, подлецът вече ти е оказал оная жалка милост, останала все пак в негова власт, и аз виждам пред себе си съпругата на Варни? — попита Тресилиан.
— Съпругата на Варни! — извика презрително Еми. — С това долно име ти си позволяваш да петниш онази… онази… онази…
— Тя се поколеба, гласът й затрепера, после наведе смутено очи и млъкна, припомняйки си съдбоносните последствия, които би могло да има произнасянето на думите „онази, чието име е графиня Лестър“ — думите, които съвсем естествено напираха на устните й.
Произнасянето на тези думи би означавало да разкрие на Тресилиан, на Съсекс, на кралицата, на целия двор тайната, от запазването на която, както й бе казал Лестър, зависеше неговата съдба. „Никога няма да наруша обещанието си, дори ако трябва да изтърпя и най-лошите подозрения“ — помисли Еми.
Тя стоеше мълчаливо пред Тресилиан и в очите й се появиха сълзи, а гой я погледна, изпълнен с мъка и състрадание, и каза:
— За съжаление, Еми, очите ти опровергават езика. Езикът ти говори за покровителя, който иска и е длъжен да те закриля, а очите ти казват, че негодникът, когото ти обикна, те е погубил и изоставил.
Тя вдигна очи и в тях през сълзи проблеснаха мълниите на гнева, по успя да се овладее и само повтори с презрение: „Негодник!“
— Да — негодник! — каза Тресилиан. — В противен случай щеше ли да бъдеш в стаята ми? И защо не са се погрижили да те посрещнат както трябва?
— В твоята стая ли — попита Еми. — В твоята стая? Аз ей сега ще те освободя от присъствието си.
Тя тръгна бързо към вратата, но изведнъж си спомни, че е изоставена и безпомощна, спря се на прага и каза с неизразимо скръбен тон:
— Уви! Аз забравих… не зная къде да отида… Разбирам, всичко разбирам! — извика Тресилиан, като изтича към нея н я заведе обратно до креслото. Ти имаш нужда от помощ и от закрила, въпреки че не искаш да го признаеш. Няма да се наложи да чакаш дълго. Опряна на ръката ми, тъй като аз съм пълномощник на твоя добър и съкрушен от скръб баща, ти ще срещнеш Елизабет пред самата врата на замъка. Нека първото добро дело, което ще извърши тя сред стените на Кенилуърт, бъде отдаването на заслужена справедливост на нейния пол и на нейните поданички. Аз вярвам в правотата на делото си и в обективността на кралицата. Силата на нейния любимец няма да разколебае решението ми. Още сега ще намеря Съсекс.
— Не, не, моля те в името на бога! уплашена извика графинята, разбирайки, че трябва да спечели време попе за да размисли малко повече. — Ти винаги си бил великодушен, Тресилиан. Ако искаш да ме спасиш от мъка и полудяване, изпълни една моя молба и с това ще направиш за мен много повече, отколкото би могла да направи Елизабет с цялата си власт!
— Готов съм да изпълня всяка твоя молба, която е в рамките на благоразумието, но само не искай от мен…
— Моля те, не поставяй граници на великодушието си, скъпи Едмънд! — каза графинята. Някога ти обичаше да те наричам така. Не ограничавай добротата си с благоразумие! В моята история всичко е безумие и само безумието би могло да ми помогне.