— Ако продължаваш да говориш така странно и неясно — каза Тресилиан, у когото учудването отново надделя над мъката и решителността, — аз наистина ще стигна до заключението, че не си в състояние да мислиш и действаш самостоятелно.
— Не! извика тя и падна на колене пред него. — Аз не съм побъркана, а само безкрайно нещастна и събитията се заплетоха така странно, че към бездната ме тласка тъкмо ръката на оня, който смята, че ме пази от нея. Дори и ти ме тласкаш към нея, дори и Тресилиан, когото аз почитах и уважавах, но не обичах… Впрочем аз те обичах, само че не така, както на теб би ти се искало.
В гласа и в поведението й се долавяха сила и самообладание. Тресилиан беше дълбоко трогнат от готовността й да се облегне на неговото великодушие и от нежността на думите й, отправени към него. Той помогна на Еми да се изправи и с пресекващ от вълнение глас я помоли да се успокои.
— Не — отвърна тя. — Няма да се успокоя, докато не се съгласиш да изпълниш молбата ми. Ще бъда откровена, доколкото мога. Аз чакам тук заповед от оня, който има право да ми заповядва. Намесата на трето лице и особено твоята, Тресилиан, ще ме погуби, ще ме погуби окончателно. Почакай само едно денонощие и може би нещастната Еми ще намери начин да ти докаже, че скъпи и знае как да се отблагодарява за твоето безкористно приятелство; че е щастлива и че може и теб да направи не по-малко щастлив. Нима не си заслужава да изтърпиш това кратко време?
Тресилиан позабави отговора си, като претегляше мислено всички вероятности, които биха могли да направят намесата му в работите на Еми опасна за нейното щастие и за нейната чест; като прецени също, че не я заплашва опасност сред стените на Кенилуъртския замък, почетен от присъствието на кралицата и изпълнен целия от кралски стражи и слуги, сметна, че наистина би могъл да й направи лоша услуга, ако настоява да се обърне към Елизабет от нейно име. Той обаче изказа мнението си доста предпазливо, защото се съмняваше, че надеждите на Еми да се измъкне от всички затруднения почиват на нещо повече и на нещо по-сериозно от сляпата й привързаност към Варни, когото той считаше за неин прелъстител.
— Еми — каза той, вперил своите тъжни и изразителни очи в нейните, които тя бе насочила към него, измъчвана от съмнения, от страх и от смущение, — докато всички останали мислеха, че си упорита и капризна, аз винаги съм смятал, че под външните ти прояви на разглезено и опърничаво момиче се крият дълбоки чувства и здрав разум. На тях се доверявам сега и оставям съдбата ти в собствените ти ръце през следващото денонощие, като обещавам да не се намесвам в работите ти нито с думи, нито с действия.
— Наистина ли ми обещаваш това, Тресилиан? Възможно ли е все още да изпитваш към мен такова доверие? Обещаваш ли ми като джентълмен и като човек на честта да не се намесвай! в моите работи нито с една дума, нито с една стъпка, каквото и да видиш и чуеш, дори и ако ти се стори, че намесата ти е крайно наложителна? Вярваш ли ми дотолкова?
— Кълна се в честта си — да — отвърна Тресилиан, — но след изтичането на този срок…
— След изтичането на този срок — прекъсна ю тя ще бъдеш свободен да постъпваш както сметнеш за добре.
— Какво друго бих могъл да направя за теб. Еми? попита. Тресилиан.
— Нищо — отвърна тя. — Само ме остави сама… Все пак… срам ме е да призная безпомощността си, но съм принудена да те помоля за това… ако е възможно, разреши ми да използувам стаята ти през следващото денонощие.
— Това наистина е странно! — извика Тресилиан. Па какво всъщност би могла да разчиташ в този замък, където не разполагаш дори с една стая?
— Моля те, не говори повече за това и ме остави — отвърна тя, но когато той бавно и неохотно тръгна към вратата, добави: — Великодушни Едмънд! Може би ще дойде време, когато Еми ще успее да докаже, че заслужава твоята благородна обич.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМА
Човече, пий, когато пълна капа
стои до лакътя ти и те чака.
Не се страхувай, че ще забележа
порока ти, защото добродетел
не знам какво е.
Аз съм само воин
и искам редом с мен да се воюва
Тресилиан, силно развълнуван, не бе успял да направи и две-три крачки надолу по витата стълба, когато за твоя най-голяма изненада и неудоволствие срещна Майкъл Ламборн, с такава нахална фамилиарност изписана на лицето му, че Тресилиан в първия миг изпита силно желание да го хвърли надолу по стълбата. Възпря го обаче мисълта за вредата, която би могъл да нанесе на Еми — единствената му грижа в момента, — ако предизвикаше някаква свада по това време и на това място.