Ето защо той се задоволи само да отправи един строг поглед към Ламборн, като към човек, когото не счита достоен за каквото и да било внимание, и понечи да мине край него, сякаш не го е познал. Ламборн обаче, възползувал се от щедрото гостоприемство в замъка, бе успял вече да изпие доста вино и нямаше никакво намерение да се прекланя пред чийто и да било поглед. Той спря Тресилиан на стълбата и без никакво стеснение и срам му заговори така, сякаш ги свързваше най-близко приятелство.
— Е, няма да се смразяваме за стари сметки, нали, мистър Тресилиан? Що се отнася до мен, мога да кажа, че предпочитам да си спомням само доброто и да забравям злото и затова искам да ви уверя, че отношението ми към вас винаги е било най-честно и най-приятелско.
— Нямам нужда от вашето приятелство — отвърна Тресилиан, — запазете го за приятелите си, които ви подхождат.
— Я го вижте само колко бил докачлив! — заядливо подхвърли Ламборн. — И как тия благородничета, създадени, разбира се, от най-фината глина на земята, гледат отвисоко на бедния Майкъл Ламборн! Отстрани мистър Тресилиан например ще ви се стори скромен, благоприличен и превзето усмихнат кавалер и закрилник на дамите, който само сантименталничи с тях. Е какво, представяте ни се за светец, мистър Тресилиан, а забравяте, че сега в спалнята ви се намира нещо доста приятно — за най-голям позор на целия замък. Ха, ха, ха! Е, мистър Тресилиан, жегнах ли ви най-сетне?
— Не зная за какво говориш — отвърна Тресилиан, който обаче веднага заключи, че този безсрамен грубиян е научил за присъствието на Еми в неговата спалня, — но ако ти си слугата, дето почистваш тези стаи и сега чакаш да получиш нещо за почерпка, ето, вземи, но остави моята спалня на мира.
Ламборн погледна златната монета, пъхна я в джоба си и каза:
— По-лесно бихте ме купили с добра дума, отколкото с това звънливо дяволче, но все пак — който плаща със злато, плаща добре; а Майкъл Ламборн не е от ония, които създават раздори и развалят удоволствието на хората. Моят девиз е: живей и остави и другите да живеят! Не ми е приятно обаче, когато някои хора вирят нос пред мене, сякаш са направени от сребро, а пък аз — от олово. Щом ще пазя тайните ви, мистър Тресилиан, бихте могли да се отнасяте по-внимателно към мен, а когато мен ме заловят заради някое дребно прегрешение — това на всекиго може да се случи — и ми потрябва подкрепа или помощ, аз пък ще се обърна към вас. Така че използвайте както намерите за добре и стаята си, и птичката, която е затворена в нея, на Майкъл Ламборн това му е все едно.
— Отдръпнете се, сър! — извика Тресилиан, който вече не беше в състояние да сдържа възмущението си. — Получихте си вече възнаграждението!
— Хм! — измърмори Ламборн, като все пак се отдръпна настрана, а след това ядосано процеди през зъби, повтаряйки думите на Тресилиан: „Отдръпнете се! Получихте си вече възнаграждението!“ Добре, добре, както ви казах, няма да ви развалям удоволствието, но запомнете, че не съм от ония, които нито сами ядат, нито дават на другите.
Колкото повече се отдалечаваше Тресилиан, който неволно му внушаваше известен страх и уважение, толкова по-високо говореше Майкъл:
— Не съм егоист, но няма да преглътна и обидата. Запомнете това, мистър Тресилиан! Ще хвърля едно око на красивата дама, която така удобно сте настанили във вашата обитавана от духове стая. Очевидно се страхувате от призраци и не смеете да спите сам. Ех, ако аз си позволя да направя нещо такова в чужд замък, хубаво бих си изпатил! „Дръжте негодника! Набийте го с пръчки! Изтъркаляйте го по стълбата като ряпа!“ Да, да, тия добродетелни джентълмени имат големи предимства в сравнение с нас, откритите роби на страстите си! Е, добре, едно е сигурно поне — че благодарение на това щастливо откритие главата на мистър Тресилиан е в ръцете ми, а аз ще се опитам да хвърля поглед и на тази негова Линдабрида.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА
Е, сбогом, господарю! Щом за вярност
заплащат с грубост, котвите ще вдигнем
и ще поемем по безкрайна шир
различни пътища.
Тресилиан излезе в двора на замъка, без да знае какво да мисли за неочакваната среща и странния разговор с Еми Робсарт, и изпълнен със съмнение дали бе постъпил разумно, като й бе обещал тържествено да я остави да действува сама в продължение на толкова много часове, въпреки че разполагаше с пълномощието на баща й. „Как обаче бих могъл да й откажа на тази молба — размишляваше той, — когато тя се е поставила изцяло в зависимостта на Варни?“ Възможно бе съдбата и щастието й сега да зависят от това да не бъде тласкана към крайни постъпки. Тресилиан нямаше власт да изтръгне Еми от ръцете на Варни, ако той я признаеше за своя жена; какво право би имал в такъв случай да разпалва раздора между тях и с това да убива надеждата й за семейно спокойствие и разбирателство? Ето защо Тресилиан реши да спази добросъвестно думата си, дадена пред Еми, и колкото повече разсъждаваше за необикновената им среща, толкова повече се убеждаваше, че би било несправедливо и недостойно да не й даде тази дума.