Напълно естествено бе за Уейланд да разсъждава така, след като разбра, че се е забъркал много по-надълбоко, отколкото бе предполагал, в цяла поредица от тайнствени и неразбираеми истории, участниците в които едва ли знаеха точно какви са техните роли. И все пак трябва да бъдем справедливи, защото освен страха за собствената съдба у него заговори и чувството на съжаление към изоставената жена.
„Пет пари не давам за мистър Тресилиан — мислеше той. — Аз направих много повече от това, за което се бяхме условили, и му доведох неговата дама, нека сега сам се грижи за нея. Страхувам се обаче, че сред този хаос от бурни и размирни настроения нещастната жена е изложена на много голяма опасност. Ще ида при нея в стаята й и ще й разкажа каква съдба е постигнала писмото й, за да може да напише друго, ако иска. Пратеник все ще се намери, струва ми се — тук е пълно със слуги, които биха могли да отнесат писмото на своя господар. Ще й кажа също, че напускам замъка и я предоставям на бога, на нейния разум и на грижите на мистър Тресилиан. Възможно е да си спомни за пръстена, който ми предлагаше — аз наистина си го заслужих. Всъщност тя е едно много добро същество, така че пръстенът никак не ми е притрябвал! Не ми трябват печалби от тази история. Ако на този свят пострадам за добротата си, може би на другия това ще ми се плати. И тъй: първо при дамата, а после — на път!“
С безшумната стъпка и бдителния поглед на котка, която крадешком се приближава към жертвата си, Уейланд тръгна към стаята на графинята, като се промъкваше плахо покрай стените и зорко оглеждаше всичко наоколо, стараейки се той самият да остане незабелязан. Така премина през външния и вътрешния двор и стигна до големия сводест коридор, който свързваше кухните с парадната зала и откъдето започваше тясната извита стълба, водеща към стаите на кулата Мървин.
Ковачът вече се канеше да се поздрави мислено за това, че е успял да избегне всякакви опасности по пътя, и тръгна нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж, когато забеляза, че през широко разтворената врата на една от стаите върху срещуположната стена на стълбището се мярна нечия сянка. Уейланд предпазливо се дръпна назад, слезе отново в двора, повъртя се из него около четвърт час, който му се стори поне четири пъти по-дълъг от обикновено, и пак се върна в кулата с надеждата, че оня, който се е спотайвал там, вече си е отишъл. Той тихичко се изкачи до подозрителното място — сянката на стената я нямаше. Изкачи още няколко стъпала, вратата все още си стоеше полуотворена, и тъкмо се двоумеше дали да продължи по-нататък, или да се върне, когато вратата изведнъж се разтвори широко (и върху него се нахвърли Майкъл Ламборн.
— Кой, по дяволите, си ти? И какво търсиш в тази част на замъка? Влизай веднага в тази стая, за да ти окача примката на шията!
— Не съм куче, за да се подчинявам на всяка свирка — отвърна Уейланд, но разтрепераният му глас явно противоречеше на привидното му хладнокръвие.
— Аха, така ли ще ми отговаряш? Ей, Лорънс Стейпълс, ела тук!
На прага се появи огромен и мрачен мъжага, висок повече от шест фута, и Ламборн продължи:
— Щом ти харесва тази кула, приятелче, можеш да се запознаеш и с подземието й. То лежи на около дванайсет фута по-ниско от дъното на езерото и в него живеят весели жаби, змии и разни други гадини от този вид, тъй че ще имаш удоволствието да попаднеш в чудесна компания. Още веднъж те питам с добро: кой си ти и какво търсиш тук?
„Ако вратата на тъмницата се хлопне подире ми, с мен е свършено“ — помисли си Уейланд и отвърна смирено:
— Аз съм същият фокусник, когото ваша милост срещна вчера в долината Уедърли.
— А какви фокуси разиграваш в тази кула? — попита Ламборн. — Вашата банда е настанена в клинтънските сгради.
— Дойдох да видя сестра си — отвърна Уейланд. — Тя е горе, в стаята на мистър Тресилиан.
— Тъй ли? — каза Ламборн, усмихвайки се. — Ето каква била работата! Заклевам се в честта си, че този мистър Тресилиан се държи тук като у дома си и богато обзавежда стаята си с всички необходими удобства. Тази чудесна история за благочестивия мистър Тресилиан ще се хареса някому не по-малко, отколкото на мен кесията със злато. Слушай, приятелче — продължи той, като се обърна пак към Уейланд, — няма да успееш да подскажеш на твоята писана, че е време да се измъква оттук, защото ние искаме да я хванем в дупката. Измитай се веднага заедно с жалката си овча муцуна, ако не искаш да те изхвърля през прозореца и да гледам с какви фокуси ще спасяваш костите си.
— Надявам се, ваша милост, че няма да бъдете толкова жесток — каза с молба в гласа си Уейланд. — Бедняците също трябва да живеят. Вярвам, че ще ми позволите да поговоря със сестра си!