— Да допуснем, че вашите подозрения са основателни — отговори Тресилиан. — Вие обаче не проявихте доверие към мен, с което да ме предразположите съответно и аз да ви се доверя.
— Ако работата е само в това — каза Ламборн, — моите подбуди са съвсем очевидни. Докато имам това злато — той извади кесията си, подхвърли я във въздуха и ловко я хвана, — аз ще го карам да ми купува удоволствията. Свърши ли се, ще ми потрябва ново. И тъй — ако тази тайнствена лейди от замъка — красивата Линдабрида на Тони Паликлада — наистина е толкова възхитителна, колкото говорят хората, може да се очаква, че тя ще ми помогне да превърна златните си монети в сребърни. Ако пък и Тони е също такъв богат дебелак, както се носи слух, той, вярвам, ще стане за мен нещо като философски камък и ще превърне отново сребърните ми монетки в красиви златнички.
— Добър план наистина — каза Тресилиан. — Само че не виждам има ли изгледи да се осъществи.
— Разбира се, не днес или може би дори и утре — отвърна Ламборн. — Докато не поставя както трябва стръвта, няма и да се опитвам да ловя стария сом. От тази сутрин обаче знам за работите му малко повече, отколкото знаех снощи и така ще из-ползувам знанията си, та той да си помисли, че знам много повече. Бъдете сигурен, че ако не очаквах да получа удоволствие или облага — или и двете заедно, — нямаше изобщо да прекрача прага на този замък. Защото, уверявам ви, пътешествието крие доста опасности; щом обаче веднъж сме дошли, трябва да извлечем колкото се може повече полза.
Докато Ламборн изказваше тези мисли, двамата влязоха в голяма овощна градина, която обгръщаше замъка от двете страни. Оставените на произвол дървета бяха избуяли нагоре, бяха обрасли с мъх и както личеше, почти не раждаха плодове. Онези, които някога бяха расли привързани към решетка, сега се бяха върнали към естествения си растеж и бяха придобили някакъв гротесков вид, тъй като не бяха загубили напълно и придадената им насилствено първоначална форма. С изключение на няколко малки парчета земя, които бяха разкопани и засадени със зеленчук, по-голямата част от градината, оформена някога в цветни алеи и лехи, също беше оставена да запустее. Статуите, украсявали парка в дните на неговия блясък, бяха съборени от постаментите им и разбити на парчета: В същото жалко и разнебитено състояние беше и големият летен павилион с каменен фронтон, украсен с барелефи, които изобразяваха живота и делата на Самсон.
Двамата мъже бяха вече прекосили занемарената градина и бяха стигнали на няколко крачки от вратата на замъка, когато Ламборн замлъкна. Това бе добре дошло за Тресилиан, защото му спестяваше неудобството да отговори на искреното признание на своя спътник и да открие от своя страна чувствата и намеренията, които го бяха довели тук. Ламборн почука грубо и самоуверено на вратата, като подметна мимоходом, че дори вратата на местния затвор, която някога бил виждал, не била толкова яка като тази на замъка. Той повтори и потрети чукането, докато най-сетне се появи един стар слуга с мрачна физиономия, който, след като ги огледа внимателно през малкия квадратен отвор, запречен с желязна решетка, попита какво искат.
— Да поговоря с мистър Фостър начаса, по спешна държавна работа — бързо отговори Ламборн.
— Струва ми се, трудно ще докажете това — прошепна Тресилиан на спътника си, когато слугата отиде да занесе поръчението на господаря си.
— Ами — възрази авантюристът. — Че кой войник би се хвърлил в атака, ако се размисли кога и как ще трябва да отстъпи. Веднъж само да се вмъкнем вътре, после всичко ще тръгне като по вода.
След малко слугата се върна, внимателно изтегли резето и лоста и отвори вратата. Те преминаха под свода и се намериха в квадратен двор, ограден със сгради. Срещу свода имаше друга врата, която слугата отвори по същия начин, и ги въведе в зала с каменен под, обзаведена оскъдно с няколко старинни и груби мебели. Прозорците бяха високи и широки и почти достигаха до обшития с черен дъб таван. Тези, които гледаха към квадратния двор, се засенчваха от високите околни сгради и тъй като бяха пресечени от масивни каменни решетки и бяха плътно изрисувани с картини с религиозни сюжети и сцени от светото писание, почти не пропускаха светлина, а и малкото лъчи, които все пак успяваха да проникнат вътре, добиваха мрачния и тъжен оттенък на цветните стъкла.
Тресилиан и неговият спътник имаха достатъчно време да забележат всички тези подробности, защото трябваше доста да чакат появяването на сегашния господар на замъка. Макар че Тресилиан бе подготвен за среща с една зловеща и неприветлива личност, грозотата на Антъни Фостър надмина всичките му очаквания. Фостър беше среден на ръст, с яко телосложение, но толкова грубо и недодялано, че го правеше да изглежда като същински урод и придаваше на движенията му тромавостта и несръчността на куц човек, който в същото време е и левак. Косите му — известно е на всеки, че за стъкмяването на тази част от тоалета си хората от онова време, пък и днес, са проявявали най-голяма взискателност и грижа, — вместо да бъдат прилично сресани на букли или пък опънати назад, както се вижда от някои старинни гравюри и както се вчесват днешните благородни особи, се подаваха изпод кожената му шапка на сплъстени черни фитили, очевидно никога не видели гребен, и висяха в безпорядък над сбръчканото му чело и около едно крайно самобитно и неприветливо лице. Пронизващите му черни очи бяха потънали дълбоко под дебели рунтави вежди и най-често гледаха надолу, сякаш се срамуваха от израза си и искаха да го скрият от чужди хора. Понякога обаче — когато искаше да разгледа някого, — той внезапно ги вдигаше и се втренчваше в оня, с когото разговаряше, и тогава те разкриваха буйните му страсти и силата на ума, който бе в състояние да потиска и прикрива по своя воля поривите на дълбоко спотаените чувства. В пълна хармония с тези очи и с общия облик бяха и чертите на лицето му — неправилни и толкова ярки, че се запечатваха неизличимо в паметта на всеки, който веднъж ги е видял. Съдейки по външността му, Тресилиан все повече се убеждаваше, че стоящият пред него Антъни Фостър е последният човек, на когото можеш да натрапиш едно неочаквано и нежелано посещение. Фостър носеше жакет от червеникавокафява кожа, с каквито се обличаха по онова време по-богатите селяни; от дясната страна на кожения му пояс бе втъкнат дълъг нож или кинжал с дръжка, а от лявата — къса тежка сабя. Когато влезе в залата, той вдигна очи и впи изпитателен поглед в двамата посетители, после пак ги отпусна надолу сякаш за да отброява крачките си, докато бавно се придвижваше към средата на помещението, и каза с тих, сподавен глас: