Нещастният Блънт бе изпаднал сега тъкмо в такова положение. Главата му и без това се бе замаяла от необичайно пищната му премяна, както и от убеждението, че такова бляскаво облекло изисква и по-особено поведение, така че съобщението за неочакваното издигане дойде като капак на всичко и допринесе за окончателното тържество на новопридобитото самодоволство над природната същност на Блънт. От простоват и несръчен, но честен човек той се бе превърнал в новоизлюпено и безкрайно смешно конте.
Бъдещият рицар трябваше за нещастие да прекоси залата от край до край и той тръгна гордо към трона, като така енергично замяташе настрани върховете на обувките си, че при всяка крачка едрите му прасци се набиваха в очи пред всичко друго и цялата му фигура заприличваше на старинен нож с криво острие. Видът и походката му издаваха такова смешно съчетание на стеснителност и самодоволство, че привържениците на Лестър не можаха да се въздържат и се разкискаха, а без да искат, към този смях се присъединиха и мнозина от хората на Съсекс, макар че по-скоро изпитваха желание да гризат ноктите си от срам. Съсекс също загуби всякакво търпение и когато Блънт се изравни с него, не се въздържа да му прошепне на ухото: „Да те вземат дяволите! Не можеш ли да ходиш като мъж и като войник?“ Тази забележка накара честният Блънт да трепне и да спре за миг, но като погледна червените си чорапи и жълтите рози, той отново си възвърна самоувереността и продължи да крачи както преди.
Елизабет с подчертана неохота удостои нещастника с рицарското звание. Умната кралица разбираше, че почетните титли трябва да се раздават по-предпазливо и по-умерено, докато Стюартите, които наследиха нейната корона, ги раздаваха с такава безразсъдна щедрост, че ги обезцениха напълно.
Блънт едва-що бе успял да стане и да се оттегли, когато тя се обърна към графиня Рътланд.
— Нашият женски ум, мила Рътланд — каза тя, — е далеч по-проницателен от ума на тези облечени в жилетка и панталони надменни същества. От тримата само твоят избраник е излят от истински метал, върху който може да се постави рицарски печат.
— Аз мисля все пак, че приятелят на лорд Лестър, сър Ричард Варни, има известни достойнства — отвърна графинята.
— Варни има хитро лице и гъвкав език — възрази кралицата. — Страхувам се, че ще се окаже негодник, но отдавна бях обещала на графа… Лорд Съсекс според мен трябва да си е загубил ума, щом като ни препоръча първо побъркания Тресилиан, а след това оня недодялан глупак. Трябва да ти призная, Рътланд, че когато стоеше на колене пред мен и си пулеше очите и кривеше лице, сякаш устата му беше пълна с гореща каша, изпитах желание да го ударя не по рамото, а по главата.
— — Вие го ударихте доста силно, ваше величество — каза графинята. — Ние, дето стояхме отзад, чухме как шпагата иззвънтя по ключицата му, а нещастникът едва не подскочи от болка.
— Не можал да се въздържа — засмя се кралицача. — Ние обаче ще изпратим този сър Николас в Ирландия или в Шотландия, или някъде другаде, за да избавим нашия двор от такъв комичен рицар. На бойното поле той може и да е добър войник, по в парадната зала е истинско магаре.
После разговорът стана общ и не след дълго поканиха всички на масата.
За да се отзоват на тази покана, гостите трябваше да прекосят вътрешния двор на замъка и през него да стигнат до новите крила. В едно от тях имаше голяма банкетна зала, която бе подредена с подходящата за такъв тържествен случай пищност.
Масите бяха отрупани с най-различни съдове и прибори. Някои бяха изящни, други имаха причудлива форма и украса, но — взето заедно — всичко това правеше силно впечатление с великолепието си, с пищността на изработката и с ценността на материала, от който бе сътворено. На главната маса например бе поставена една седефена солница във формата на кораб — с котви, флагчета, платна, шестнайсет оръдия от сребро и сребърни военни гербове. На носа на кораба се издигаше фигурата на Фортуна, която бе стъпила върху земния глобус и държеше знаме в ръка. Една друга солница бе направена от чисто сребро и представляваше лебед с разперени криле. В чест на рицарството на масата бе поставена сребърна статуя, изобразяваща свети Георги Победоносец на кон как убива змея. Статуята имаше и чисто практическо предназначение — опашката на коня служеше като кутия за ножове, а гръдта на змея се използуваше като нож за отваряне на стриди.