— Това твое повишение съвсем ти е завъртяло главата — каза с усмивка Лестър. — Така е, новите почести опиват силно като младо вино.
— Дано ваша светлост в близко време има възможност да каже това, изхождайки от собствен опит — отвърна Варни, пожела лека нощ на господаря си и се оттегли.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТА
Стои тук жертвата, а там предател.
Така сърна, от куче повалена,
лежи в краката на ловеца, който —
надявайки се после на награда —
подава ножа си на видна дама
да прободе пулсиращата шия.
Нека се върнем сега в кулата Мървин, в стаята или по-точно в затвора на нещастната графиня Лестър, която временно бе подтиснала вълнението и страховете си. Тя съзнаваше, че в царящата този ден суматоха писмото й можеше да се позабави малко, преди да стигне до ръцете на графа, и че ще трябва да измине известно време, докато Лестър успее да се откъсне от задълженията си около посрещането на Елизабет и да дойде при нея в тайното й убежище.
„Не бива да го очаквам по-рано от тази нощ — мислеше си тя, — защото той не би могъл да остави височайшата си гостенка дори и заради мене. Знам, че ще дойде и по-рано, ако има възможност, но няма да го очаквам преди нощта.“ И въпреки това тя го очакваше всеки миг. Макар че разумът й я убеждаваше в противното, тя вземаше всеки един от стотиците шумове наоколо за бързите стъпки на Лестър, устремен да я прегърне час по-скоро.
Физическата умора от дългото пътуване и вълнението, което такава мъчителна неизвестност неизбежно поражда, съвсем разстроиха нервите на Еми и тя започна да се безпокои, че ще загуби самообладанието си тъкмо сега, когато то щеше да й бъде най-необходимо за предстоящото обяснение. Макар и разглезена от прекалената снизходителност на близките си, Еми притежаваше силна воля и изключително здрав организъм, закален от разходките сред горите, където често отиваше с баща си на лов. Тя призоваваше на помощ всичките си физически и душевни сили, защото не забравяше нито за миг, че съдбата й зависи твърде много от това дали ще успее да запази хладнокръвие. Молеше бога да укрепи душата и тялото й, решила твърдо да не се поддава на нервната възбуда, която можеше да подкопае силите й.
И все пак, когато от кулата Цезар, разположена съвсем наблизо до кулата Мървин, се разнесоха тържествените удари на голямата камбана, известяващи пристигането на кралицата, проглушителният звън така болезнено прониза нейния изострен от напрегнато очакване слух, че тя едва не започна да крещи от болка при всеки мощен удар.
Скоро след това малката стая бе залята от светлината на многобройните фойерверки, полетели изведнъж във въздуха; те се застигаха и се надминаваха, следвайки определения си път, като някакви огнени призраци или като саламандри, носещи се в лудешки танц из ефира. Отначало на графинята й се струваше, че всяка ракета се пръска пред самите й очи и че дъждът от искри я облива с топлината си; скоро обаче тя преодоля тези нереални страхове и се насили да стане и да отиде до прозореца, за да погледа зрелището, което при други обстоятелства би й се сторило възхитително. Величествените кули на замъка бяха обвити с гирлянди от изкуствен огън и увенчани с корони от белезникав дим. Езерото пламтеше като разтопен метал от многобройните ракети, които падаха на повърхността му, продължавайки да горят (това обикновено за нашето време явление тогава е изглеждало истинско чудо), гмуркаха се във водата и отново се показваха, съскаха, тътнеха и бълваха пламъци като развилнели се огнедишащи дракони.
Дори и Еми бе грабната, макар и за кратко, от невижданото досега зрелище.
— Някога го считах за магия — прошепна тя, — но нещастният Тресилиан ме научи да разбирам какви са тези неща. Господи, дано моето така очаквано щастие не прилича на този измамен и краткотраен блясък! Дано животът ми не бъде ярко припламване, погълнато веднага от околния мрак, несигурно пламъче, политнало във въздуха, за да загасне още в следващия миг! О, Лестър, след всичко, което си ми казвал, след клетвите и уверенията, че Еми е твоята любов и твоят живот, възможно ли е ти да си магьосникът, по чиято воля стават тези чудеса, а аз да ги гледам отстрани като прокудена, ако не и като затворничка?
От всички страни звучеше непрекъсната музика, сякаш не само Кенилуъртският замък, а цяла Англия празнуваше всеобщ тържествен празник. Мъката и отчаянието още по-силно сграбчиха сърцето на Еми, а музиката ту замираше нежно в далечината като съчувствена въздишка, породена от нейната тъга, ту гръмваше отблизо, сякаш искаше с безсрамното си и бясно веселие да се подиграе над нейното страдание.