— Хайде, хайде, стига си дрънкал — обади се Лорънс, надигайки се тромаво от пода. — Аз съм държал под ключ много по-свестни хора от тебе, мистър Майкъл Ламборн, а и ти рано или късно ще попаднеш при мен. Нахалната ти мутра няма вечно да спасява краката ти от прангите и жалкото ти гърло от кълчищеното въже.
Лорънс още не бе успял да доизрече всичко, когато Ламборн отново се хвърли към него.
— Хайде, стига — извика майордомът, — не започвайте пак, защото ще извикам мистър Варни, тоест сър Ричард! Ей сега го видях да минава през двора, а той бързо ще ви усмири и двамата.
— Наистина ли го видя? — уплашено попита Ламборн и грабна легена и каната, които съзря в стаята. — Тогава спасението е само във водата! Снощи се канех да се разделя завинаги с нея, когато в ролята на Орион плавах в езерото като коркова тапа в бъчва с ферментираща бира.
При тези думи той се зае да заличава от лицето и ръцете си следите от боя и да оправя дрехите си.
— Какво си му направил? — тихо попита майордомът, обръщайки се към тъмничаря. — Лицето му е страшно подуто.
— Само го пернах с ключовете, а това е прекалено голяма чест за такава гадна муцуна. Никой няма право да обижда и да оскърбява моите затворници. Те са моите скъпоценности и затова аз си ги затварям в сигурна касетка. Престанете да плачете, госпожо… Ама чакайте бе, преди малко тука имаше жена!
— Струва ми се, че всички сте се побъркали тази сутрин — каза майордомът. — Не видях никаква жена тук, пък и никакъв мъж, а само две говеда, които се търкаляха по пода.
— В такъв случай свършено е с мен! — извика тъмничарят.
— Свършено е с тъмницата — край! Свършено е с Кенилуъртската тъмница, най-здравата тъмница оттук до шотландската граница — продължаваше жално да нарежда той. — Рицари, графове и крале можеха да спят тук така сигурно затворени, все едно, че са в лондонската кула. Свърши се с тъмницата, затворниците избягаха, а тъмничаря може да го обесят.
С тия думи той се прибра в стаичката си — да продължи вайкането си или пък да се наспи и да изтрезнее. Ламборн и майордомът за свой късмет тръгнаха веднага след него, тъй като тъмничарят по навик се канеше да завърти ключа след себе си и ако те не бяха достатъчно близо да го възпрат, щяха да имат удоволствието да останат затворени в същата кула, от която току-що бе избягала графинята.
Излязла на свобода, нещастната жена се втурна, както казахме вече, към градината. От прозорците на кулата Мървин тя бе видяла този богато украсен кът на парка и при бягството си реши, че сред многобройните беседки, фонтани, статуи и изкуствени пещери би могла най-сигурно да намери убежище и да се укрива там, докато й се отдаде случай да се обърне към някой покровител, на когото да се довери доколкото може, и чрез неговата помощ да се срещне със съпруга си.
„Дано попадна на моя придружител, за да разбера дали е предал писмото — мислеше тя. — Ах, ако можех сега да срещна Тресилиан! Бих се доверила на неговата честност и бих му открила тайната си с риск да предизвикам гнева на Дъдли само за да избягна нови оскърбления от страна на разпасаната прислуга. Не, не се осмелявам повече да влизам в затворени стаи. Ще стоя тук и ще наблюдавам. Сред толкова хора все ще се намери някой с добро сърце, който да ме разбере и да ме съжали.“
В градината наистина влизаха и се разхождаха много хора, но всички вървяха на групи от по четирима-петима души и весело приказваха и се смееха.
Избраното от Еми убежище й даваше възможност да остане незабелязана. Достатъчно беше само да стои в най-вътрешната част на изкуствената пещера, украсена с грубо одялани каменни статуи, покрити с мъх пейки и малък фонтан. Тук тя имаше възможност да се укрие добре и да чака, докато любопитството доведе в това романтично кътче някой самотно скитащ се човек, пред когото би могла да се появи. Докато очакваше такъв случай, тя погледна в прозрачния басейн на безшумния фонтан и остана потресена от отражението си, което съзря в неговата огледална повърхност. В миг тя изпита съмнение дали някоя дама — защото Еми разчиташе главно на съчувствието на жените — би пожелала изобщо да заговори с такава съмнителна личност — толкова невзрачна и грозна се видя тя. Разсъждавайки като жена, за която външният вид — независимо от обстоятелствата — е най-важното нещо, и като красавица, която разчита на своето очарование, Еми свали пътния си плащ и качулката и ги остави до себе си, за да са й под ръка и да ги навлече веднага, в случай че някой влезеше в пещерата, страхувайки се най-вече от неочакваната поява на Варни или Ламборн. Под плаща си тя носеше театрален костюм, с който можеше да мине за една от участничките в предстоящото представление. Уейланд я бе снабдил с този костюм на втория ден от тяхното пътуване, след като бе разбрал вече от опита на предишния ден колко удобно бе да се представят за артисти. Басейнът на фонтана, който можеше да служи едновременно и за огледало, и за умивалник, даде възможност на Еми горе-долу да приведе в порядък тоалета си. После тя взе в ръка ковчежето със скъпоценностите си, на които разчиташе в сегашното си положение, оттегли се в най-тъмния и уединен ъгъл на пещерата и седна на една пейка в очакване съдбата да й изпрати закрилник или каквато и да е възможност за спасение.