ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Изтръпнал, гълъбът се свива,
щом види ястреб да лети.
На мястото си той застива,
сърцето му от страх трепти.
В това паметно утро първа от всички участници в предстоящия лов излезе от покоите си, облечена в ловен костюм, височайшата особа, заради която бяха подготвени всички тези забавления — английската кралица-девственица. Не знам дали случайно или от учтивост към господарката, която го удостояваше с такава висока почит, но тя едва бе престъпила прага на стаята си, когато пред нея се появи Лестър и й предложи, докато завършат приготовленията за лова, да разгледа градината и парковете, които тя съединяваше с двора на замъка.
По време на тази приятна разходка графът често подкрепяше кралицата, когато широките стъпала — най-разпространената по онова време украса на градините — ги отвеждаха от една тераса до друга, от една цветна леха до следващата. Разбрали, че кралицата няма нужда от помощта им, придворните дами — може би от благоразумие, а може би от неизреченото желание и към тях да се отнасят така при подобни обстоятелства — я следваха отдалеч. Така, без да я изпускат нито за миг от погледа си, те не пречеха на разговора на Елизабет с графа, който беше за нея не само любезен домакин, но и най-довереният, най-уважаваният и най-обичаният слуга, и се задоволяваха с това да се възхищават от разстояние на тази великолепна двойка, която бе сменила сега дворцовите тоалети с не по-малко прекрасни ловни костюми.
Дрехата на Елизабет, направена от бледосиня коприна, гарнирана със сребърна дантела и обточена със сребърен ширит, приличаше на дрехите на древните амазонки и далеч повече отиваше на нейния висок ръст и на величествената й осанка, отколкото обикновеното й женско облекло, тъй като съзнанието за положението, което заемаше, и дългогодишният навик да заповядва бяха направили маниерите й прекалено мъжки. Тъмнозеленият ловен костюм на Лестър, богато обшит със злато и украсен с великолепен презраменен ремък, на който вместо шпага висяха рог и ловджийски нож, му стоеше великолепно, както впрочем и всяка друга негова одежда. Прекрасно сложената му фигура и величествена осанка му даваха това преимущество, че каквато и дреха да облечеше — ловна, дворцова или военна, — тя му прилягаше тъй, сякаш той бе създаден тъкмо за нея.
До нас не стигнаха подробности от разговора на Елизабет с нейния фаворит, но онези, които ги наблюдаваха отдалеч (а всички знаят колко зорки са очите на придворните дами и кавалери), забелязаха известна неувереност в движенията на кралицата и нежност в погледа, които не й бяха присъщи. Крачката й бе не само бавна, но и нервна — нещо необичайно за действената й натура; очите й бяха сведени надолу и се долавяше плахото й желание да се отдръпне от своя кавалер, което при жените често е плод на усилие да се прикрие тъкмо противоположно чувство.
Графиня Рътланд, която се бе осмелила да се приближи до тях повече от останалите, по-късно твърдеше, че дори е забелязала сълзи в очите на Елизабет и руменина по страните й. „Това не е всичко обаче — бе додала графинята. — Тя наведе глава, за да не срещне погледа ми, тя, която не би свела очи дори пред лъв!“
Напълно ясно е до какво заключение можеха да доведат тези наблюдения, а трябва да се признае, че то не би било съвсем безпочвено. Един разговор насаме между двама души от различен пол често може да реши съдбата им, приемайки понякога неочакван и за самите тях обрат. Приятният разговор постепенно преминава в ухажване, а ухажването — в любовни излияния. В такива мигове и благородникът, и овчарят казват повече, отколкото са мислили предварително да кажат, а кралицата като обикновено селско момиче слуша по-дълго, отколкото позволява приличието.