— Той е невинен, господарко! Той е невинен! Никой не може да обвини в нищо благородния Лестър!
— Но, мила, нали ти сама каза, че граф Лестър знае цялата ти история?
— Нима казах това? — отвърна с въпрос нещастната Еми, забравила всяка грижа за последователността на думите си, както и за собствените си интереси. — Ако съм го казала, значи, съм го оклеветила по най-долен начин! Сигурна съм — и нека бог ми е свидетел, — че той дори не си е помислял да ми стори някакво зло!
— В такъв случай аз искам да знам кой те е подучил да постъпиш така! — извика Елизабет. — Говори или моят гняв — а гневът на кралицата е като пламък — ще те изпепели и ще те унищожи като хвърлена в печката съчка!
При тази заплаха в душата на Лестър се пробудиха най-добрите чувства. У него заговори гордостта и той разбра, че ще се опозори завинаги, ако се възползува от великодушната намеса на жена си, а нея — като награда за самопожертвувателната й любов — остави в ръцете на възмутената кралица. Той бе вдигнал вече глава, за да признае с достойнството на благороден човек своя брак и да защити графинята, когато неочаквано се появи Варни, който очевидно бе роден, за да бъде злият гений на своя господар. На лицето му бе изписано вълнение, косите и дрехите му бяха раздърпани.
— Какво означава това нахално втурване? — попита Елизабет.
С вид на човек, напълно смазан от мъка и срам, Варни се хвърли в краката й и извика:
— Прощавайте, господарко, прощавайте! Само мен, единствено мен трябва да накажете, ако заслужавам наказание, но пощадете моя благороден, великодушен и напълно невинен господар!
Еми, която все още стоеше на колене, бързо се изправи, щом видя до себе си омразния човек, и първият й порив бе да се хвърли към Лестър. Спря я новият израз на нерешителност и дори на плахост, който се изписа върху лицето на графа, след като появяването на неговия любимец постави началото на нова сцена. Тя извика, олюля се и започна да моли кралицата да я затворят в най-дълбоката тъмница на замъка.
— Постъпете с мен като с най-долна престъпница — каза тя, — но ме спасете от този отвратителен и безсрамен злодей, преди окончателно да съм загубила разума си!
— Но защо, мила? — попита кралицата, обзета от ново чувство. — Какво ти е направил този вероломен рицар? Защо говориш така за него?
— Той е причина за моята мъка, той ме оскърби дълбоко! Но не е само това. Той пося раздор там, където трябваше да царува мир. Наистина ще полудея, ако продължа да го гледам!
— Струва ми се, че ти и без това вече си полудяла — каза кралицата. — Лорд Хънсдън, погрижете се за тази нещастна млада жена. Настанете я на сигурно място и я предайте в честни ръце, докато не я повикам отново.
Подбудени от състрадание към тази необикновена жена или от някакви други причини, две-три придворни дами изявиха желание да се погрижат за нея, но кралицата възрази рязко:
— Не, не е нужно. Благодарение на бога всички вие имате остър слух и пъргави езици. Нашият роднина Хънсдън е възглух, пък и езикът му, макар и груб, е доста тромав. Хънсдън, погрижете се никой да не говори с нея.
— Кълна се в светата Дева — отвърна Хънсдън, като придържаше със силната си мускулеста ръка изтощената и почти загубила съзнание Еми, — че това е едно прекрасно дете. Ваше величество го е поверила на грубовата, но добра дойка. При мен тя ще се чувствува така сигурно, както се чувстват моите пиленца, дъщерите ми.
С тия думи той отведе Еми. Почти безчувствена и обезсилена, тя не оказа никаква съпротива. Главата й бе отпусната върху силното рамо на лорда, а неговите оредели в боевете коси и дългата му сива брада се смесваха с нейните светлокафяви къдри. Кралицата ги изпрати с поглед. Самообладанието — това крайно необходимо за монарха качество — й помогна да преодолее възбудата си и сега единственото й желание сякаш беше да заличи впечатлението от гневното си избухване в паметта на свидетелите.
— Лорд Хънсдън е прав — каза тя. — Той наистина е прекалено грубовата дойка за такова нежно дете.
— Лорд Хънсдън, позволявам си да кажа това не за да омаловажа неговите качества — обади се настоятелят на катедралата „Свети Асафий“, — се изразява прекалено свободно и понякога вмъква в приказките си такива страшни и кощунствени проклятия, каквито би могъл да употреби само един езичник или папист.
— Това е в кръвта му, господин настоятел — отвърна Елизабет, като се обърна рязко към преподобния отец. — И мен може да обвините в подобна избухливост. Отличителна черта на рода Болейн е горещата кръв и откровеното слово. Те бързат да кажат това, което мислят, без да подбират думите си. И аз се надявам — вярвам, че в това няма нищо грешно, — че тази кръв не е изстинала много от смесването си с кръвта на Тюдорите.