— Варни, аз те считам за предан човек и няма да скрия нищо от теб. Моите отношения с Елизабет се промениха. Някакъв безумен порив ме тласна днес да започна с нея разговор, към който не мога да не се върна пак, защото това би засегнало дълбоко чувствата на която и да е жена. И все пак аз няма да имам сили, няма да посмея да го подновя. Тя никога няма да ми прости, че пробудих у нея човешка страст и станах свидетел на проявата й.
— Трябва да предприемем нещо, милорд, и то колкото е възможно по-бързо.
— Нищо не може да се направи в случая — отвърна унило Лестър. — Аз приличам на човек, който дълго се е изкачвал по отвесна скала, и когато до върха остава само една рискована крачка, той изведнъж вижда, че пътят му напред е преграден, а назад също не е възможно да се върне вече. Аз също виждам върха, без да мога да го достигна, а под мен зее пропаст, в която неизбежно ще падна, щом отслабнат ръцете ми и главата ми се замае.
— Положението ви не е чак толкова лошо, милорд. Нека опитаме това, за което вече се съгласихте. Успеем ли да скрием от Елизабет вашия брак, все още всичко може да завърши благополучно. Аз веднага ще отида при графинята. Тя ме мрази наистина заради това, че — както правилно предполага — моята преданост към ваша светлост вреди на нейните уж законни права. Неприязънта й обаче не ме плаши. Тя ще ме изслуша и аз ще й изложа такива съображения за необходимостта да се покори пред обстоятелствата, че тя непременно ще се съгласи с всички мерки, които може би ще ни се наложи да вземем.
— Не, Варни — каза Лестър, — аз премислих всичко и искам сам да поговоря с Еми.
Макар че в досегашното си поведение Варни проявяваше или поне даваше вид, че проявява загриженост единствено за господаря си, сега дойде момент да се изплаши за собствената си кожа.
— Нима наистина искате сам да говорите с графинята? — попита той.
— Да — отвърна Лестър, — Донеси ми плащ, ще мина край стражата като твой слуга, тъй като ти имаш право да влизаш свободно при нея.
— Но, милорд…
— Никакви „но“ — рязко го прекъсна Лестър, — ще постъпя така, както искам. Струва ми се, че Хънсдън спи в кулата Сейнтлоу, а до нея може да се стигне по един таен коридор, където няма опасност да ме срещне никой. Пък и не е кой знае каква беда, ако ме види Хънсдън. Той ми е приятел, а не враг, и е достатъчно глупав, за да приеме за чиста монета всичко, което му се каже. Веднага ми донеси плаща.
Варни нямаше друг избор, освен да се подчини. След няколко минути, загърнат с плащ и нахлупил шапка над очите си, Лестър вървеше след Варни по тайния проход, който водеше към покоите на Хънсдън. Тук наистина почти нямаше опасност от случайна среща, пък и светлината беше твърде слаба, за да могат да ги познаят. Те приближиха вратата, пред която предпазливият Хънсдън, следвайки военните си навици, бе поставил страж — един от собствените си телохранители северняци. Той пусна без каквото и да е възражение сър Ричард Варни и неговия придружител, като измърмори само на изкълченото си наречие:
— Да можеше само, братле, да я поукротиш малко тая побъркана дама. Главата ми се пръска вече от нейния плач. По-добре е човек да стои на пост в снежните преспи из полята на Катлоуди.
Те влязоха бързо и заключиха след себе си вратата.
— Е, добри демоне — измърмори под носа си Варни, — ако съществуваш изобщо, ела да отървеш от беда своя помощник, тъй като корабът ми се намира сега сред опасни вълни!
Разчорлена и с раздърпани дрехи, графиня Еми седеше на леглото, изпаднала в дълбоко униние. Тя трепна при изскърцването на вратата, обърна се бързо и като впи поглед във Варни, извика:
— Негоднико, идваш да извършиш някое ново злодеяние ли? Лестър прекъсна бързо обвиненията й. Той излезе напред, хвърли плаща си и по-скоро строго, отколкото нежно, каза:
— Мадам, вие ще имате работа с мен, а не със сър Ричард Варни.
Сякаш някой бе махнал с вълшебна пръчка — толкова рязко се измениха и видът, и поведението на графинята.
— Дъдли! — извика тя. — Дъдли! Дойде най-сетне!
Тя се спусна с бързината на светкавица към съпруга си, хвърли се на шията му и без да обръща внимание на присъствието на Варни, го обсипа с милувки и измокри лицето му със сълзи. От устата й излизаха откъслечни и несвързани думи, най-нежни изрази, които би могла да й подшушне само любовта.
Лестър мислеше, че има достатъчно основания да се сърди на жена си за нейното непослушание, което едва не го погуби тази сутрин. Кой гняв обаче би останал непреклонен пред такива ласки, пред такава безгранична привързаност, проявена от жена, която беше толкова хубава, че дори раздърпаното й облекло, дори страхът, мъката и изтощението, способни да унищожат красотата на други жени, я правеха само още по-привлекателна! Той приемаше тези ласки и им отговаряше, макар че в нежността му имаше тъга, която тя не можа да забележи, докато не премина първата бурна изява на радостта. Сетне тя се вгледа в лицето му и го попита, обезпокоена, дали не е болен.