Точно обратен бе случаят с Лестър. Макар да бе свикнал с ролята на изискан придворен, макар да умееше да изглежда винаги весел, неуморим, радостен от живота, дори когато душата му се разкъсваше от неудовлетворено честолюбие, завист или възмущение, сега в сърцето му се бе настанила такава страшна гостенка, с която той не можеше да се справи. Блуждаещият му поглед и разстроеното му лице недвусмислено говореха, че мислите му са твърде далеч от забавленията, в които бе принуден да участвува. Той гледаше, движеше се и говореше единствено с цената на огромни усилия, сякаш бе загубил напълно властта над острия си ум и над красивото си лице — нещо, което никога не беше му се случвало. Движенията и жестовете му не се подчиняваха на волята му и той приличаше на автомат, движен от скрит механизъм. От устата му излизаха откъслечни думи, сякаш трябваше първо да обмисли това, което ще каже, сетне — да завърши с огромно усилие започнатата фраза, без да забрави нито едното, нито другото.
Тази поразителна промяна в поведението на най-блестящия придворен на Англия, забелязвана дори от най-последния слуга, обърнал се към него, не можеше да се изплъзне от будните очи на най-мъдрата кралица на своя век. Небрежността и неуравновесеността на граф Лестър сигурно биха предизвикали гнева на Елизабет, ако тя не бе убедена, че той все още не може да се успокои от острите думи, които тя изрече тази сутрин, и че тъкмо тази натрапчива мисъл, въпреки усилията му да се владее, не му позволява да бъде така изискан и непринуден, както всеки друг път. Тази ласкаеща женската суетност мисъл бе достатъчна за кралицата, за да оправдае напълно многобройните грешки и пропуски на граф Лестър. Опитните придворни с учудване гледаха как кралицата не само не се възмущаваше от проявите на небрежност и явно невнимание към нея — макар че тъкмо към тези неща тя беше винаги особено взискателна, — но дори се стреми да му даде възможност и време да се овладее. Нещо повече — тя сама поощряваше това негово поведение с една прекалена снизходителност, която беше толкова чужда на нейния характер. Въпреки това обаче беше ясно, че така не можеше да продължава дълго и че Елизабет в края на краищата ще стигне до друго, не толкова благоприятно обяснение за поведението на Лестър. През това време съобщиха на графа, че Варни го моли да отиде в другата стая, за да поговори с него.
Трябваше два пъти да предадат на графа това съобщение, за да стигне то до съзнанието му. Той се изправи като в сън и вече се канеше да излезе, но се опомни, обърна се и помоли кралицата да му разреши да напусне залата за няколко минути поради неотложна работа.
— Разбира се, милорд, идете — каза кралицата. — Ние знаем, че нашето присъствие тук е придружено от най-неочаквани и различни затруднения, които изискват вашата незабавна намеса. Ако искате обаче да се чувстваме като ваша желана и уважавана гостенка, настойчиво ви молим, милорд, да мислите по-малко как да ни нагостите, а да ни радвате с по-добро настроение от това, което имате днес. Сърдечността на домакина винаги е била най-доброто развлечение за госта независимо дали той е крал или прост селянин. Вървете, милорд! Ние се надяваме, че ще се върнете с прояснено лице и с оная жива мисъл, с която винаги сте радвали своите приятели.
В отговор на този упрек Лестър само се поклони ниско и излезе. Варни го срещна при вратата, отведе го бързо настрани и му прошепна на ухото:
— Всичко е наред.
— Видя ли я Мастърс — попита Лестър.
— Да, милорд. Тя обаче нито отговори на въпросите му, нито даде обяснение за своето мълчание и затова той е склонен да потвърди, че дамата страда от умствено разстройство и че е най-добре да бъде поверена на грижите на приятели. Това ни дава възможност да я отведем оттук, както бяхме решили.
— Ами Тресилиан?
— Той няма да разбере веднага за заминаването й — отвърна Варни. — Ние ще я отведем още тази вечер, а утре ще се погрижим и за него.