— Не — каза Лестър. — Кълна се, че ще му отмъстя със собствената си ръка!
— Как, милорд, нима имате намерение да се биете сам с такова нищожество като Тресилиан? Не си струва, милорд. Той отдавна се кани да отпътува за далечни страни. Оставете го на мен — аз ще се погрижа да не се върне тук, за да разказва басни.
— Кълна се в бога, Варни, че няма да допусна това! — извика Лестър. — Ти наричаш нищожен врага, който успя да ме нарани така дълбоко, че отсега нататък животът ми ще бъде верига от страдания и угризения на съвестта? Не, не, аз по-скоро съм готов да открия истината на Елизабет, отколкото да се откажа от правото със собствената си ръка да отдам заслуженото на този проклет негодник. Нека отмъщението й порази и моята, и неговата глава!
Силно разтревожен, Варни разбра, че Лестър е възбуден до такава степен, че ако не се съгласеше с него, той наистина би могъл да изпълни налудничавото си намерение и с това да сложи край на всички амбициозни планове, които-Варни кроеше за своя господар и за себе си. Несдържана, дълбока ярост бе обзела Лестър, очите му хвърляха мълнии, гласът му трепереше, на устните му се появи пяна.
Неговият приближен направи дързък и успешен опит да повлияе на графа дори в този миг на изключителна възбуда. Той го заведе при огледалото и каза:
— Милорд, погледнете се и помислете, дали човек с такова изкривено от ярост лице е в състояние да взема сам решения?
— В какво искаш да ме превърнеш? — извика Лестър, изумен от промяната, която бе станала с него, и оскърбен от дързостта на Варни. — Може би си намислил да ме вземеш под опеката си и да ме направиш свой подвластен? Вярваш, че ще почна да се подчинявам на собствения си слуга?
— Не, милорд — спокойно отвърна Варни. — Аз ви моля да бъдете господар на себе си и на своите чувства. Уверявам ви, милорд, че аз, вашият предан слуга, се срамувам, че така се поддавате на гнева си. Идете, милорд, идете и се хвърлете в краката на Елизабет, разкайте се за вашия брак, обвинете жена си и нейния любовник и в присъствието на всички перове признайте, че като истински глупак сте се оженили за едно просто селско момиче и че тя и нейният учен любовник са успели да ви измамят. Идете, милорд, само че преди това се сбогувайте с Ричард Варни и си вземете обратно всичко, което някога сте му дали. Той служеше на благородния, на гордия, на мъдрия Лестър и повече се гордееше със службата си при него, отколкото би се гордял с правото да заповядва на хиляди подчинени. Но на един малодушен лорд, който се огъва при най-малката трудност и чиито разумни решения се разпиляват като перушина при първия полъх на чувствата, Ричард Варни никога няма да служи. По твърдост на духа той превъзхожда своя господар толкова, колкото по-ниско стои от него по произход и по богатство.
Варни говореше искрено. Макар че твърдостта на духа, с която се хвалеше, да бе всъщност жестокост и безсърдечност, той действително вярваше в това свое превъзходство. Интересът, който наистина изпитваше към съдбата на Лестър, придаваше необикновена искреност на гласа му и на израза на лицето му.
Лестър бе просто смазан от тези думи. Нещастният граф изпитваше чувството, че го напуска и последният му приятел. Той подаде ръка на Варни и сподавено каза:
— Не ме напускай! Кажи, какво трябва да направя?
— Бъдете това, което сте, благородни господарю — отвърна Варни, като пое почтително ръката на графа и я докосна с устни.
— Бъдете това, което сте, издигнете се над страстите, които погубват малодушните хора. Нима вие сте първият, когото са измамили в любовта, първият, у когото една суетна и безнравствена жена е пробудила голямо чувство, за да го стъпче след това? Нима ще стигнете до прага на лудостта само заради това, че не сте били по-мъдър от най-мъдрите на тоя свят? Забравете я, сякаш не я е имало изобщо! Заличете я от паметта си, защото тя не заслужава да я помните! Нека твърдото решение, което взехте тази сутрин и за чието изпълнение ще ми стигнат смелост, старание и необходимите средства, бъде само присъда на върховен съдия, едно безпристрастно осъществяване на закона! Тя заслужи смъртта си и нека умре!
Докато Варни говореше, графът, стиснал устни и смръщил вежди, го държеше здраво за ръката, сякаш искаше по-лесно да приеме поне една малка част от тази студена, безмилостна и непреклонна твърдост, която неговият любимец искаше да му внуши. Варни млъкна, но графът продължаваше да стиска ръката му, после направи известно усилие да се овладее и каза:
— Така да бъде — тя ще умре! Мога ли обаче да си позволя поне една сълза?
— Нито една, милорд! — каза строго Варни, като забеляза, че устните и страните на Лестър потреперват и че той е готов да се разплаче. — Нито сълза, нямаме време! Трябва да помислим и за Тресилиан…