— Сега твоите хълбоци ще се запознаят с шпорите ми!
Ламборн се метна на седлото и напусна замъка през задната вратичка, където го пропуснаха веднага, тъй като сър Ричард Варни им бе дал такова нареждане.
Щом Ламборн и слугата си отидоха, Лестър облече една съвсем проста дреха, наметна плаща си, взе в ръката си фенер и като мина по един таен коридор, излезе на двора на замъка близо до входа на градината. Сега той разсъждаваше по-спокойно, мислите му бяха по-ясни от преди и той дори започна да гледа на себе си като на човек, комуто са сторили повече зло, отколкото е сторил сам той.
„Аз съм оскърбен дълбоко — убеждаваше сам себе си той, — но все пак се въздържах от незабавно отмъщение, на каквото имах право, и се ограничих само с най-човечни и благородни мерки. Но нима съюзът, опетнен вече от коварството на тази лъжлива жена, ще продължи да свързва и занапред ръцете ми и ще ми пречи да постигна величието, което ми е отредено от съдбата? Не, аз ще намеря начин да разкъсам тези вериги, без да посягам на живота. Тя наруши своята клетва и пред бота аз вече не съм свързан с нея. Ще ни разделят цели кралства, океани ще легнат-между нас и техните вълни, погълнали цели флоти, ще погълнат и нашата ужасна тайна.“
В такова настроение отмъстителният й тщеславен граф влеЗе в своята прекрасна градина, осветена от пълната луна. Нейната жълта светлина заливаше всичко и се отразяваше от белите камъни на стъпалата, на балюстрадите и на архитектурните украшения. В небесната синева нямаше нито едно облаче и бе толкова светло, сякаш слънцето току-що се беше скрило зад хоризонта. Многобройните мраморни статуи проблясваха на бледата светлина и приличаха на загърнати с бели наметала призраци, излезли току-що от гробовете си. Прозрачните струи на фонтаните излитаха нагоре във въздуха, сякаш се стремяха да погълнат лунните лъчи, преди отново да паднат в басейна като искрящ сребърен порой. Изминалият ден бе доста горещ и полъхът на нежния нощен ветрец над терасата на градината раздвижваше въздуха не по-силно от ветрилото в ръката на млада красавица. Многобройните певци на лятната нощ, свили гнезда в парка, сами се възнаграждаваха за мълчанието си през деня и техните несравними ту радостни, ту тъжни трели се преплитаха или се свиваха в строен хор, за да изразят сякаш възторга им от спокойната и безгрижна прелест на нощта.
Потънал в мисли, които нямаха нищо общо с ромона на водата, с лунната светлина и с песните на славеите, Лестър крачеше бавно по терасата, загърнат с плаща си и стиснал дръжката на шпагата си, но не виждаше наоколо никакво подобие на човешка фигура.
„Измамен съм поради собственото си великодушие — мислеше той. — Дадох възможност на този негодник да се изплъзне от ръцете ми и сега той сигурно се е втурнал на помощ на изменницата, която пътува почти без охрана.“
Той се обърна назад и подозренията му се стопиха веднага — към него бавно се приближаваше човек, чиято сянка падаше поред върху предметите, край които минаваше.
„Дали да го пронижа, преди да чуя отново този омразен глас?
— помисли си Лестър и стисна дръжката на шпагата си. — Не, преди това ще науча всичките му подли намерения. Ще погледам как тази отвратителна змия ще пълзи и ще се гърчи, а сетне ще употребя сила и ще я смажа.“
Той свали ръката си от дръжката на шпагата и като призова на помощ цялото си хладнокръвие, бавно тръгна срещу Тресилиан.
Тресилиан се поклони ниско, а графът само кимна надменно с глава и каза:
— Сър, вие искахте да се срещнете насаме с мен; аз съм тук и ви слушам.
— Милорд — започна Тресилиан, — това, което трябва да ви кажа, е толкова важно, а желанието ми да намеря във ваше лице не само търпелив, но и благосклонен слушател е така голямо, че аз ще се опитам да премахна предубеждението, което ваша светлост може би изпитва към мен. Вие ме смятате за свой враг, нали?
— Нима нямам достатъчно причини за това? — отвърна с въпрос Лестър.
— Вие не сте справедлив към мен, милорд. Аз съм приятел, но не съм нито подчинен, нито привърженик на граф Съсекс, когото придворните наричат ваш съперник. Доста време измина, откак престанах да се интересувам от придворния живот и от придворните интриги, тъй като те не отговарят на моя характер и на склонностите на моя ум.
— Да, сър — подхвърли Лестър, — вие очевидно сте зает с други занимания, по-достойни за учения, за какъвто минава мистър Тресилиан — например любовни интриги, които не отстъпват на придворните.
— Аз виждам, милорд — отвърна Тресилиан, — че вие придавате прекалено голямо значение на моята някогашна привързаност към нещастната млада личност, за която искам да ви говоря. Нима мислите, че аз защищавам нейните интереси поради ревност, а не от чувство на справедливост?