Тресилиан последва примера му, но след като измъкна шпагата си, не можа да се въздържи и попита:
— Милорд, мнозина ме познават като човек, който не се страхува от смъртта, когато става дума за чест, затова мисля, че няма да се унижа, ако попитам, защо решихте да ми нанесете обидата, която ни доведе до тези отношения?
— Ако моята обида не ви е харесала — отвърна графът, — хванете здраво шпагата си, за да не повторя това, от което се оплаквате.
— Няма да ви се наложи да правите това, милорд! — извика Тресилиан. — Нека бог ни съди, а ако се пролее вашата кръв, нека тя падне върху главата ви!
Преди още да завърши фразата си, те кръстосаха шпаги.
Освен другите качества, които притежаваше, Лестър владееше до съвършенство и фехтовката. Миналата нощ той почувствува силата и ловкостта на Тресилиан и сега се биеше предпазливо, защото предпочиташе сигурното, а не прибързаното отмъщение. В продължение на няколко минути те се биха с еднакво умение и победата ре наклони везните си нито към едната, нито към другата страна. Най-сетне едно отчаяно нападение на Тресилиан, отбито ловко от Лестър, го постави в неблагоприятно положение; графът не пропусна тази възможност, изби шпагата от ръката му и го повали на земята. С жестока усмивка той опря острието на шпагата си до гърлото на падналия противник, стъпи с единия си крак на гърдите му и поиска Тресилиан да признае престъпленията си срещу него и да се приготви за смъртта.
— Не съм извършил нито подлост, нито престъпление срещу вас — отвърна Тресилиан, — а за смъртта съм се приготвил по-добре от вас! Използвайте предимството си както намерите за добре и нека бог ви прости! Аз нямам никаква вина.
— Никаква? — извика Лестър. — Нямате никаква вина? Но защо ли говоря с негодник? Умрете като лъжец, както сте живели като лъжец!
Той вдигна ръка, за да нанесе съдбоносния удар, но в същия миг някой я хвана отзад и я задържа.
Побеснял, графът се обърна, за да се освободи от неочакваната пречка, и бе крайно изумен, когато видя някакво странно момче, което се бе вкопчило така в ръката му, че Лестър успя да я измъкне едва след упорита борба. Тресилиан се възползува от това, скочи на крака и отново грабна шпагата си. Лестър се обърна към него, върху лицето му се изписа бясна омраза и схватката щеше да започне отново с още по-голяма ярост, но момчето прегърна коленете на лорда и с писклив глас започна да се моли да го изслуша, преди да продължат боя.
— Стани и ме пусни — извика Лестър — или — кълна се в небето — ще те пронижа с шпагата си! Какво те засяга моето отмъщение?
— Много, много ме засяга! — извика на свой ред смелото момче. — Моята глупост е единствената причина за вашата кървава схватка, а може би и за още по-големи нещастия! Ако искате да се радвате на душевно равновесие, ако искате да спите спокойно и да не се измъчвате от угризения на съвестта, имайте малко търпение да прочетете това писмо, а после правете каквото намерите за добре.
Той завърши пламенната си и убедителна реч, на която странния външен вид и гласът му придаваха още по-голяма внушителност, и подаде на Лестър писмо, превързано с кичур великолепни светлокестеняви коси. Макар и побеснял, почти ослепял от ярост, че отмъщението му се проваля, Лестър не намери сили да възрази на този необикновен молител. Той грабна писмото от ръцете на момчето, побледня, като съзря адреса, развърза с трепереща ръка възела, с който бе затворено, обхвана с един поглед съдържанието и се олюля. Навярно щеше да падне, ако не бе се опрял навреме на дървото. Няколко минути той стоя, без да откъсва очи от писмото, с отпусната надолу шпага, сякаш бе забравил за противника си, към когото не бе проявил никаква милост и който на свой ред би могъл да се възползува от благоприятната за него възможност. Тресилиан обаче бе твърде великодушен, за да си отмъщава по такъв начин. Той също бе крайно удивен и с нетърпение очакваше края на тази странна сцена, но държеше шпагата си готова, за да посрещне евентуалното изненадващо нападение на Лестър, който сякаш отново бе обзет от безумие. Един поглед към момчето му бе достатъчен, за да разбере, че това е старият му познат Дики, защото такова лице не можеше да бъде забравено, щом е видяно веднъж. Как обаче бе попаднал той тук в такъв съдбоносен момент, защо намесата му бе толкова енергична и най-вече, защо тя бе направила такова силно впечатление на Лестър — на тези въпроси Тресилиан не бе в състояние да си отговори.
Въздействието на самото писмо обаче беше още по-удивително. Това беше същото писмо, което нещастната Еми бе писала на своя съпруг, за да му обясни причините за бягството си от Къмнър хол и да му съобщи, че е пристигнала в Кенилуърт, за да потърси неговата закрила. Еми изброяваше и всички обстоятелства, които я бяха принудили да търси убежище в стаята на Тресилиан и горещо молеше графа да й намери по-подходящ подслон. Писмото завършваше с пламенни уверения в предана любов и в готовност да изпълни волята му за всичко и особено за онова, което се отнасяше до нейното положение и място на пребивание, като го заклеваше само охраната или попечителството над нея да не бъдат доверявани на Варни.