— Кълна се в небето, че той казва истината! — подкрепи го току-що приближилият се Роли. — Наредиха веднага да се явиш при кралицата.
— Не бързай, Роли — каза Блънт, — спомни си за ботушите му. За бога, скъпи Тресилиан, иди в стаята ми и вземи моите нови червени копринени чорапи, аз съм ги обувал само два пъти.
— Глупости! — отвърна Тресилиан. — Блънт, погрижи се, моля те, за това момче. Бъди по-внимателен с него, но гледай да не избяга, защото много неща сега зависят от него.
Той тръгна бързо след Роли, като остави на честния Блънт грижата да държи с едната си ръка коня, а с другата — момчето. Блънт го изпрати с поглед и промърмори:
— Никой не иска да отдели малко време, за да ме посвети в тези тайни. Не стига това, ами благоволиха и да ме назначават за коняр и за бавачка едновременно. Хайде, коняр, както и да е — аз, разбира се, обичам хубавите коне, но да ми поверят това дяволче! Ами ти откъде дойде, приятелче?
— От блатата — отвърна момчето.
— А какво научи там, умно дяволче?
— Да ловя патки с ципести крака в жълти чорапи.
— Ах, ти — изръмжа Блънт и погледна огромните рози на обувките си. — Дяволът ме накара да ти задавам въпроси.
Междувременно Тресилиан мина през приемната зала. Придворните стояха на групи и тайнствено си шепнеха, без да свалят очи от вратата, която водеше към вътрешните стаи на кралицата. Роли му посочи вратата, Тресилиан почука и бе приет незабавно. Вратовете на придворните се източиха, всеки искаше да надникне в стаята, но завесите от вътрешната страна на вратата паднаха много бързо и оставиха неудовлетворено любопитството на хората в залата.
Тресилиан застана с разтуптяно сърце пред Елизабет, която се разхождаше с бързи крачки из стаята. Тя бе обхваната от силно вълнение, което дори не се опитваше да скрие, а двама-трима от най-близките й и мъдри съветници се поглеждаха тревожно, но не смееха да заговорят, преди да стихне гневът й. Пред празното кресло, което се бе отместило настрани при нейното гневно ставане, стоеше на колене Лестър, със скръстени ръце и сведени очи, мълчалив и неподвижен като надгробен паметник. До него стоеше граф-маршалът на Англия лорд Шрусбъри и държеше в ръката си своя жезъл. Шпагата на графа бе откачена и лежеше на пода пред него.
— Е, сър — каза кралицата, като дойде съвсем близо до Тресилиан и така тропна с крак, както би тропнал самият Хенри, — вие знаехте ли за тази чудесна история? Съучастник ли сте в насочената срещу нас измама? С ваше благоволение ли ние извършихме несправедливост?
Тресилиан падна на колене пред кралицата, защото разбираше, че в този момент всеки опит да се оправдае би могъл да се обърне срещу него.
— Какво, онемяхте ли? — продължи тя. — Вие сте знаели всичко. Кажете, знаехте ли, или не?
— Не, милостива господарко, аз не знаех, че тази нещастна жена е графиня Лестър.
— И никой няма да я знае под това име! — извика Елизабет.
— По дяволите! Графиня Лестър! Пък аз казвам — мисис Еми Дъдли, и ще бъде добре, ако не се наложи да се нарича вдовица на предателя Робърт Дъдли.
— Господарко — прошепна Лестър, — правете с мен каквото искате, но не се сърдете на този джентълмен, той в нищо не е виновен пред вас.
— И вие мислите, че ще подобрите положението му с вашето застъпничество — изкрещя кралицата, като остави бавно изправящия се Тресилиан и се нахвърли на Лестър, който все още бе на колене, — застъпничество на двоен измамник и вероломен клетвопрестъпник! Вашата подлост ме направи смешна в очите на моите поданици! Аз се ненавиждам сама! Аз съм готова да изтръгна очите си заради тяхната слепота!
Най-сетне Бърли се осмели да я прекъсне.
— Господарко — каза той, — спомнете си, че сте кралица, кралица на Англия и майка на своя народ. Не се поддавайте на този бесен ураган от гняв.
Елизабет се обърна към него и в нейните горди и гневни очи блеснаха сълзи.
— Бърли — каза тя, — ти си държавник, но ти не можеш да разбереш, и наполовина не можеш да разбереш отчаянието и позора, които ми причини този човек!
Бърли почувствува, че сърцето на кралицата е препълнено от скръб. С изключително внимание, с най-дълбоко благоговение той я хвана за ръка и я отведе до сводестия прозорец, по-надалеч от другите присъствуващи.
— Господарко — каза той, — аз съм държавник, но едновременно с това съм и човек, човек, който остаря във вашия Съвет. На този свят аз нямам и не мога да имам други желания освен грижата за вашата слава и вашето щастие. Моля ви най-настоятелно — успокойте се!
— Ах, Бърли — каза Елизабет, — ти нищо не знаеш! — Въпреки усилията й да ги задържи, сълзите рукнаха от очите й и потекоха по страните.